— Ъъ, не, не сега. Не мога заради Джон. — Тя тръсна глава и отново погледна към Сам. — Той иска да се помотаем. По-късно ще е идеално. Определено. Благодаря ти, Грейс. Сериозно. Съжалявам за онова тъпо скарване.
Стиснах устни. За какво ми благодареше?
Джон подаде глава от вратата на книжарницата:
— Оливия? Идваш ли или какво?
Оливия ни махна и изчезна след брат си, посрещната от тихия звън на входната камбанка.
Почти веднага щом тя си отиде, Сам постави длани зад тила си и въздъхна дълбоко и треперливо. Направи малък кръг по тротоара, без да сваля ръце.
Минах покрай него и отворих вратата на колата.
— Ще ми кажеш ли какво става? Просто се притесняваш от фотоапарати или има и още нещо?
Сам мина от другата страна на бронкото, настани се зад волана и затръшна силно вратата, сякаш се опитваше да остави Оливия и всичките странности на отминалия разговор навън.
— Съжалявам. Аз просто… видях един от вълците вчера, а и цялата тази история с Джак ме държи на ръба. Колкото до Оливия — тя ни е снимала всичките. Като вълци. А очите ми… Страхувах се, че знае повече за мен, отколкото споделя, и… паникьосах се. Знам. Държах се като пълна откачалка, нали?
— Да, така беше. За твой късмет тя се държа по-откачено и от теб. Надявам се наистина да звънне по-късно.
Бях неспокойна. Сам докосна ръката ми:
— Какво предпочиташ — да отидем някъде, където да хапнем, или просто да се приберем вкъщи?
Изсумтях и потърках с длан челото си.
— Хайде към вкъщи. Господи, чувствах се толкова странно. Просто не можех да разбера за какво ми говори.
Сам не каза нищо, но не виждах проблем в това. Прехвърлях в съзнанието си отново и отново думите на Оливия, опитвайки се да установя защо разговорът ми се беше сторил толкова неловък и мъчителен. Напрягах се да установя какво не беше изказано гласно. Трябваше да й кажа нещо повече след извинението. Но какво точно можех да добавя? Оставих мислите да се блъскат в главата ми, докато не се оплетоха окончателно, след което стомахът ми се присви от чувство за вина.
Пътувахме в мълчание към вкъщи, докато в един момент не осъзнах колко отчайващо егоистично се държах.
— Съжалявам, провалям нашата среща. — Протегнах се към свободната ръка на Сам и пръстите му стиснаха силно моите. — Първо се разревах, което — само за протокола — никога не правя, а след това тотално се отнесох в мисли за Оливия.
— Тихо — отговори ми нежно Сам. — Нашият ден още е далеч от своя край. Пък и беше приятно да видя как стоманеният ти стоицизъм най-сетне се пропука под напора на някакво чувство.
Усмихнах се:
— Стоманен стоицизъм? Това определение ми харесва.
— Така и предположих. Във всеки случай, допада ми поне веднъж ролята на сантименталния идиот да не се падне на мен.
Избухнах в смях:
— Не бих използвала точно тези думи, за да те опиша.
— Значи не смяташ, че в сравнение с теб съм нежно и деликатно цвете? — Когато се разсмях отново, той настоя: — Добре де, в такъв случаи кои думи би използвала, за да ме опишеш?
Облегнах се назад в седалката и напрегнах мозъка си, за да измисля нещо подходящо. Сам ме наблюдаваше със съмнение и честно казано, имаше пълното право за това. Главата ми просто не работеше особено добре с думите… не и когато нещата опираха до абстракции и описания.
— Чувствителен — пробвах се най-накрая.
— Лигав — преведе Сам.
— Творчески настроен.
— Плашещо емоционален.
— Замислен.
— Фън Шуй.
Този път се разсмях толкова силно, че се задавих.
— Как изобщо успя да свържеш Фън Шуй със „замислен“?
— Ами понеже при Фън Шуй подреждаш мебелите, растенията и останалите вещи по някакъв старателно обмислен начин — сви рамене Сам. — И това те успокоява. Разни дзенщини. Или нещо от сорта. Не съм сто процента сигурен как работи, като изключим момента с обмислянето.
Закачливо го тупнах с юмрук по ръката и се извърнах към прозореца. В момента преминавахме покрай редица от дъбове, възправили се край пътя. Жълто-кафяви листа, сухи и мъртви, се вееха по черните клони, очаквайки повея на вятъра, който ще ги откъсне и ще ги дари ги с последен танц, преди да паднат в калта. Хрумна ми думата, която наистина описваше Сам: мимолетен. Лятно листо, задържало се някак на своята измръзнала клонка, вкопчило се в нея за толкова дълго, колкото успее да издържи.