— Аха — казах. Май знаех за кое конкретно животно става дума. Оставих я да си гледа филма, събрах учебниците и се отправих към стаята си. Заварих Сам, изтегнал се на леглото, да чете някаква книга на светлината от нощната лампа. Изглеждаше напълно естествено, все едно бе у дома си. Знам, че нямаше как да не ме е чул да влизам, но въпреки това не вдигна глава още известно време, за да си довърши главата. Обичах да го гледам как чете. Всъщност обичах всичко в него — от извивката на шията му, докато стоеше приведен над страниците, до формата на обутите му в чорапи ходила.
Най-накрая той мушна показалец в книгата си и я затвори, усмихна ми се по обичайния си тъжен начин и ме подкани с ръка да се приближа. Хвърлих учебниците си в края на леглото и се настаних до него. Продължаваше да държи книгата с една ръка, докато с другата погали косите ми, а после двамата заедно дочетохме последните три глави от романа. Беше доста странен — всички бяха отведени от планетата Земя, освен главния герой и любовницата му, а от тях се очакваше да решат каква ще бъде последната им мисия — да потърсят останалите хора или да запазят планетата само за себе си, полагайки новото начало на човешката раса. Когато приключихме, Сам се отпусна по гръб, загледан в тавана. Започнах бавно да правя кръгчета с показалеца си по плоския му стомах.
— Ти какво би избрала? — попита.
В романа героите бяха тръгнали да търсят изчезналите хора, което ги бе разделило и в крайна сметка всеки от тях беше завършил дните си сам. Не знаех защо, но въпросът на Сам накара сърцето ми да забие по-бързо. Осъзнах, че съм се вкопчила здраво в тениската му.
— Шегуваш ли се? — промърморих. — Като че ли не е пределно ясно.
Той леко се усмихна.
Доста по-късно осъзнах, че Оливия така и не е отговорила на обаждането ми. Когато звъннах повторно, майка й ми каза, че все още била навън.
Тихо, но настойчиво гласче се обади в главата ми: Къде навън? Има ли изобщо място в Мърси Фолс, където си струваше да се замотаеш за толкова дълго?
Същата нощ сънувах муцуната на Шелби пред прозореца ми и очите на Джак в гората.
Тридесет и трета глава: Сам
5°С
Тази нощ за първи път от много време насам сънувах отново кучетата на господин Дарио. Събудих се изпотен и треперещ, още усещайки вкуса на кръв в устата си. Отдръпнах се от Грейс. Страхувах се, че шумът от бясно блъскащото в гърдите ми сърце може да я разбуди. Облизах пресъхналите си устни и осъзнах с изненада, че вкусът на кръвта не е отсянка от съня ми. Бях си прехапал езика.
Наистина беше лесно да забравиш за примитивното насилие в моя свят, когато си човек, удобно сгушен в завивките до Грейс. Беше лесно да ни възприемеш, както ни възприемаше самата тя: призраци сред дърветата, безшумни, магически. Ако бяхме истински вълци, може би дори щеше да бъде права. Истинските вълци рядко представляваха опасност. Но ние не бяхме истински вълци.
Сънят ми напомни тихо, но настоятелно, че пренебрегвам знаците. Знаци, които показваха ясно, че съм пренесъл насилието от нашия свят в този на Грейс. Вълци в училището, край къщата на приятелката й, а сега обикаляха и нейната. Вълци, които криеха човешки сърца под блестящата си козина.
Лежах в мрака, наострил уши. Слушах. Мисля, че чувах как ноктите на Шелби потракват по дъските на верандата, въобразявах си, че мога да надуша миризмата й дори през плътно затворения прозорец. Знаех, че ме желае — може би не точно мен, а това, което представлявах. Аз бях любимецът на Бек — нашия водач в човешката ни форма, както и на Пол — водача на глутницата. Бях логичният наследник и на двамата. В нашия малък, жесток свят реално притежавах адски много власт.
А Шелби… тя наистина обожаваше властта.
Кучетата на Дарио го доказаха. Когато бях на тринадесет и живеех в къщата на Бек, нашият най-близък съсед (отдалечен на някакви си седемдесет и пет акра от дома ни) продаде огромния си имот на ексцентричен богаташ на име господин Дарио. Лично аз не го харесах особено. Характерната му миризма предполагаше, че вече е умрял и известно време е бил съхраняван във формалдехид. Въпросният индивид прекара основната част от първото ни гостуване в новия му дом, като ни обясни принципите на комплексната алармена система, която е инсталирал, за да защитава бизнеса му с антики („Има предвид наркотици“ — обясни ми Бек по-късно), и възхваляваше разпалено своите кучета, които пазели имота в негово отсъствие.
След това ни ги показа. Бяха като оживели гаргойли — безизразни озъбени муцуни и бледа, набръчкана кожа. Господин Дарио каза, че били от някаква южноамериканска порода, създадена за да пази добитъка. И добави с видимо задоволство, че могат да откъснат нечие лице със зъбите си и след това да го изядат. Бек сподели искрената си надежда, че господин Дарио няма намерение да ги пуска извън имота. Посочвайки нашийниците с метални шипчета от вътрешната страна („По тях толкова яко ги тресва ток, че направо им изхвърчат очите“ — каза по-късно Бек и се раздруса силно, за да покаже нагледно якото тресване), господин Дарио ни увери, че единствените лица, които ще бъдат откъснати, ще принадлежат на хората, които имат неблагоразумието да се промъкнат до дома му, за да крадат антики. Показа ни контролната кутия за шоковите нашийници, които държаха кучетата в близост до къщата — беше покрита с нещо черно и лепкаво, което остави тъмни петна по ръцете му.