Всички останали като че ли доста бързо забравиха за кучетата, но не и аз — бях обсебен от мисълта за тях. Въображението ми непрекъснато рисуваше зловещи картини, в които те бягаха на свобода, разкъсваха Бек и Пол на парченца или просто обелваха със зъби кожата на лицата им и я изяждаха. Така изминаха няколко седмици, докато един летен ден най-сетне не отидох при Бек. Той беше в кухнята по къси панталонки и тениска и приготвяше ребърца за барбекюто.
— Бек?
Той не вдигна очи от дъската за рязане:
— Какво искаш, Сам?
— Ще ми покажеш ли как да убия кучетата на господин Дарио? — Бек рязко се извърна към мен и аз бързо добавих: — Ако ми се наложи.
— Няма да ти се налага подобно нещо.
Мразех да се моля, но този път направих точно това:
— Моля те.
Бек се намръщи и ми каза да не го занимавам с глупости, но на следващия ден донесе в къщата дузина сурови пилета и ме научи как да намирам слабите места в ставите им, за да ги пречупвам. Когато не припаднах от тормоза над нещастните бройлери, той донесе прясно червено месо, от което още капеше кръв. При тази гледка вече сериозно ми се догади. Освен това костите бяха много по-твърди, почти невъзможни за чупене, освен ако не намериш ставите.
— Умори ли се вече от тази игра? — попита ме Бек след няколко дни. Поклатих глава — кучетата все още витаеха из сънищата ми, притичваха с озъбените си муцуни дори през песните, които пишех. Така че продължих. Бек изнамери любителски записи на боеве с кучета, които двамата изгледахме заедно. Седях на дивана пред телевизора, притиснал длан към устните си, докато стомахът ми се преобръщаше при вида на кървищата. Наблюдавах как някои кучета насочват усилията си директно към шията и сънната артерия, докато други се опитват да прехапят предните крака на врага, за да го свалят безпомощен на земята. Бек ми обърна внимание на една особено неравностойна битка на огромен питбул с мъничък и не особено породист на вид териер.
— Наблюдавай малкото куче. Това ще бъдеш ти. В човешката си форма ти си по-силен от повечето хора, но пак не би могъл да надвиеш кучетата на Дарио. Наблюдавай как се бие мъникът. Той изтощава голямото куче. И после започва да го души.
И аз наблюдавах внимателно как мъничкият териер убива голямото куче. След това с Бек излязохме навън и се борихме — гигантът срещу мъника.
Лятото отмина. Започнахме да се трансформираме — най-старите и най-непредпазливите бяха първи. Скоро само четирима от нас останаха в човешкия си вид: Бек — заради ината си, Улрик, понеже беше хитър и успяваше да измами дори и природата, Шелби, за да бъде близо до Бек и мен, и самият аз, все още прекалено млад, за да се оставя току-така на вълка в себе си.
Никога няма да забравя звуците от боя. Никой, който не е чувал подобно нещо, не може дори да си представи какво представлява в действителност неконтролируемата първична агресия на две кучета, решени да се унищожат взаимно. Дори като вълк не бях ставал свидетел на толкова жестока битка — членовете на глутницата се биеха за надмощие, а не за да убият.
Бях в гората. Бек ми беше казал да не напускам къщата, така че — разбира се — вечерта бях излязъл, за да се разходя. Имах идеята да напиша песен за сумрачния миг, в който денят и нощта се срещат, и стиховете точно бяха започнали да се подреждат, когато чух кучетата. Звукът идваше някъде отблизо — битката се водеше тук, в горите, а не в двора на господин Дарио — но въпреки това веднага разбрах, че това не може да са вълци. Разпознах безпогрешно злобния гърлен лай.
Тогава ги видях. Два огромни бели призрака с формата на кучета, абсурдно ярки в спускащия се мрак. Чудовищата на Дарио. Нападаха черен вълк — той се бореше, кървеше, падаше сред храсталаците и се надигаше все по-трудно. Вълкът, Пол, правеше всичко, което му диктуваше поведението в глутницата — бе присвил уши назад, с опашка между краката и полуизвърната глава — всичко в него буквално крещеше, че се предава. Но кучетата не бяха от глутницата и не се интересуваха от подобни сигнали на тялото. Те знаеха единствено как да нападат. И за пореден път впиха зъбите си в Пол.