— Хей! — изкрещях. Или поне възнамерявах да изкрещя, защото гласът ми прозвуча доста по-тихо, отколкото ми се искаше. Опитах отново, като този път направо изревах: — Хей!
Едно от кучетата се стрелна към мен. Завъртях се, за да избегна атаката, и бързо погледнах към другия бял демон, чиито челюсти се бяха сключили около гърлото на черния вълк. Пол се мяташе, чувах хриптенето на дробовете му, докато се опитваше да си поеме въздух. Едната половина от муцуната му бе почервеняла от кръв. Хвърлих се към кучето, което го беше хванало, и тримата се стоварихме на земята. Чудовището беше тежко и мускулесто, козината му бе напоена с кръв. Опитах се да сграбча гърлото му с отчайващо слабата си човешка ръка, но не успях.
Нещо тежко се стовари върху гърба ми, усетих топла лига върху врата си. Извъртях се точно навреме, за да избегна смъртоносната атака, насочена към гърлото ми, и в резултат огромните зъби се забиха в рамото. Първоначално дори не усетих болка, в съзнанието ми отекна единствено отвратително ясният звук, с който някакъв зъб застърга по костта на ключицата ми.
— Бек! — изкрещях. Болката ме обля с горещата си огнена вълна. Гледах как Пол умира съвсем близо до мен. Тогава си спомних онзи малък териер — бърз, смъртоносен, безмилостен. Стрелнах ръката си към кучето, впило зъби във врата на Пол, и сграбчих предния му крак. Напипах ставата. Не мислех за кръвта. Не мислех за звука, който щях да чуя. Не мислех за нищо, освен за простичкото механично действие, наречено чупене.
Очите на кучето се завъртяха. Издиша пискливо през носа си, но не отпусна хватка.
Инстинктът ми за самосъхранение крещеше, че трябва да сваля другото животно от себе си, онова, като раздираше рамото ми с челюсти. Имах чувството, че усещам как костите ми се отделят от обичайните си места, докато кучето изтръгва ръката ми от раменната става. Но Пол не можеше да чака.
Дясната ми ръка вече беше почти безчувствена, затова протегнах лявата, хванах кучето за гърлото и започнах да стискам, да извивам, да душа. С удовлетворение чух как чудовището започна да се дави. Аз бях мъничкият териер. Кучето не спираше да души Пол, но и аз нямаше да спра. Някак успях да се извъртя така, че да измъкна мъртвата си дясна ръка изпод тялото на другото куче и да притисна доколкото можех длан към ноздрите му. Не мислех за нищо, за абсолютно нищо — умът ми се рееше далеч от тук, нейде из къщата, на някое топло място, където слушах музика и четях стихове. На място, където никой не убиваше никого.
За една кошмарно дълга минута усилията ми не даваха никакви резултати. Пред очите ми започна да притъмнява. После кучето отпусна хватката си, освободи вълка и тежко се отпусна на земята. Навсякъде имаше кръв. Моя, на Пол, на проклетите псета.
— Не го пускай! — Чух гласа на Бек. Едва сега тежките му стъпки през гората достигнаха до слуха ми. — Не го пускай, още не е мъртво!
Вече не чувствах ръцете си — всъщност не чувствах нищо — но мисля, че все още стисках гърлото на кучето, онова, което бе захапало Пол. Усетих как вкопчените в рамото челюсти се раздвижват и после видях как някакъв вълк… Улрик, е сграбчил кучето за врата и се опитва да го отдели от мен. Чух гръм и миг по-късно осъзнах, че това е изстрел. После още един, много по-близо. Нещо се разтресе между стегнатите ми пръсти. Улрик отстъпи назад, дишайки тежко. Тишината, изместила звуците на битката, беше толкова тежка и плътна, че ушите ми зазвънтяха.
После Бек нежно отдели пръстите ми от гърлото на мъртвото куче и ги притисна към рамото ми. Шуртящата кръв намаля. Почти веднага усетих как моето разкъсано, но все още изумяващо ме със способностите си тяло започна да се лекува.
Бек коленичи пред мен. Трепереше от студ, кожата му беше посивяла, раменете — присвити.
— Направи го, а? Спаси го. Все пак имаше полза от онези проклети нещастни пиленца.
Зад него Шелби стоеше мълчаливо, кръстосала ръце, и наблюдаваше как Пол се дави сред сухите мъртви листа. Гледаше как двамата с Бек стоим заедно, хванати за ръце. Колкото до нейните — те бяха стиснати в юмруци, а по едната ясно личаха черните мазни петна.