Сега, в мрака на стаята, аз се извъртях и притиснах лице в рамото на Грейс. Странно беше, но бях преживял всичките си най-жестоки мигове на насилие в човешката си форма, а не във вълчата.
Някъде отвън чух ясното дращене на нокти по дъските на верандата. Стиснах очи и опитах да се концентрирам върху звука от сърцебиенето на Грейс.
Вкусът на кръв, който усещах по устните си, ми напомняше за зимата.
Знаех, че Шелби беше пуснала кучетата.
Тя искаше да бъда лидерът, до който да застане, а Пол беше пречка по пътя й. Също като Грейс в момента.
Тридесет и четвърта глава: Грейс
9°С
Дните ми се сливаха в мъглив колаж от непрестанно повтарящи се образи: прекосяване на училищния паркинг в студените утрини, празното място на Оливия в час, дъхът на Сам в ухото ми, стъпките от лапи сред покритата със скреж трева в двора.
Докато дойде уикендът, вече бях останала без дъх от очакване, въпреки че нямах никаква идея какво точно чаках. Сам се беше въртял и мятал в леглото, измъчван от кошмари предишната нощ, и изглеждаше толкова ужасно, че в събота сутринта, вместо да правим някакви планове за излизане, делово го паркирах на канапето веднага след като родителите ми излязоха, за да отидат на гости при някакви свои приятели.
Сгуших се в сгъвката на ръката му, докато той сменяше каналите, по които вървяха лоши и евтини филми, правени за телевизията. В крайна сметка се спряхме на някакъв фантастичен трилър, който видимо струваше по-малко и от бронкото ми и беше преизпълнен с гумени пипала. Тогава Сам най-накрая се обади:
— Това, че родителите ти са такива… Притеснява ли те?
Бях заровила лице под мишницата му. Ароматът на моя Сам ме успокояваше, караше ме да се чувствам добре.
— Хайде да не говорим за тях в момента.
— Точно за тях бих искал да поговорим.
— О, ама защо? Какво изобщо има да се каже? Всичко е супер. Те са супер. И са такива, каквито са.
Пръстите на Сам нежно се плъзнаха под брадичката ми и ме накараха да вдигна глава, за да го погледна в очите.
— Грейс, не са супер. Аз съм тук от колко… колко седмици станаха вече? Дори не мога да кажа точно. Но знам как стоят нещата и не, не са супер.
— Те са си такива, каквито са — повторих. — Нямах и представа, че нечии родители биха могли да бъдат различни, докато не започнах училище. Докато не започнах да чета книги. Което всъщност няма никакво значение. Сериозно, Сам, всичко е наред.
Усещах кожата си извънредно гореща. Отдръпнах брадичката си от дланта му и извърнах поглед към екрана, където някаква кола потъваше в нещо лигаво.
— Грейс — промълви нежно Сам. Стоеше толкова неподвижно, сякаш ролите ни внезапно се бяха разменили и този път аз бях дивото животно, което можеше да избяга, ако той помръднеше дори мускулче. — Не е нужно да се преструваш пред мен.
Гледах как колата се разпада на парченца заедно с шофьора и пътника. Не ми беше особено ясно какво се случва, защото звукът беше изключен, но май от въпросните парченца се родиха нови пипала. На заден план някакъв човек си разхождаше кучето и явно не забелязваше нищичко. Как можеше да не забелязва?
Не вдигах очи към Сам, но усещах, че гледа мен, а не телевизора.
Не знам какво си мислеше, че ще отговоря. Нямах какво да кажа. Това не беше проблем. Беше си начин на живот.
Пипалата на екрана започнаха да се влачат по земята, явно търсейки оригиналното извънземно чудовище, за да се закачат към него. Само дето нямаше как да го направят, защото чудовището беше изгорено край картонен макет на Вашингтонския монумент и се беше стопило. На новите пипала щеше да им се наложи да тормозят човечеството самички.
— Защо не мога да ги накарам да ме обичат поне малко повече?
Аз ли казах това? Гласът определено не прозвуча като моя. Пръстите на Сам се плъзнаха по бузата ми, но там нямаше сълзи. Всъщност изобщо нямах желание да плача.
— Грейс, те те обичат. Проблемът не е в теб. В тях е.
— Но аз се старая толкова много. Не се забърквам в неприятности. Винаги си пиша домашните. Приготвям им шибаната вечеря, когато са си вкъщи, което се случва точно никога… — Не, определено не беше моят глас. Аз не ругаех. — Едва не загинах на два пъти, но дори и това не промени нищо. Не искам да ми се хвърлят на врата и да ме задушават с прегръдки. Просто искам някой ден… просто искам… — не можех да довърша изречението, защото всъщност не знаех как завършва то.