Сам ме прегърна здраво.
— О, Грейс. Съжалявам. Не исках да те разплача.
— Ама аз не плача.
Той плъзна палец по бузата ми и ми показа мъничката блестяща сълза върху пръста си. Почувствах се глупаво. Сгуших се в него, полагайки глава върху гърдите му. Тук, в сигурната топлина на обятията му, най-сетне открих своя собствен глас:
— Може пък да съм прекалено добра. Ако имам проблеми в училище или паля хорските гаражи, най-вероятно ще ми обърнат внимание.
— Ти не си такава. Знаеш, че не си. Те просто са глупави, егоистични хора, това е всичко. Съжалявам, че отворих дума за това, наистина. Нека да си догледаме глупавия филм.
Настаних главата си така, че да слушам туптенето на сърцето му. Звучеше толкова нормално, обикновено човешко сърце. Сам беше в този си облик от доста време и почти не можех да доловя уханието на гора по кожата му. Не можех да си спомня какво беше усещането от това да заровя ръце в гъстата му козина. Той включи звука и двамата се загледахме в извънземните глупости, притиснати един до друг, едно същество с две тела. Останахме така дълго, дълго време, докато накрая не забравих какво точно ме беше разстроило, докато не станах отново себе си.
— Иска ми се да бях имала това, което си имал ти — казах най-накрая.
— Какво съм имал аз?
— Твоята глутница. Бек. Улрик. Когато ми разказваш за тях, мога да видя колко важни са за теб. Те са те изградили като личност. — Бучнах лекичко с показалец гърдите му. — Те са чудесни, затова и ти си чудесен.
Сам затвори очи.
— Не знам дали нещата стоят точно така — въздъхна той. После ги отвори отново. — Както и да е, твоите родители също са те изградили като личност. Мислиш ли, че щеше да бъдеш толкова независима, ако те винаги бяха край теб? Сега ти си си ти дори и когато тях ги няма. А аз се чувствам различен, изгубен. Защото никога не съм се отделял от Бек, Улрик и останалите.
Чух шума на двигател от алеята и се надигнах. Знаех, че Сам също го е чул.
— Време е да изчезвам — обади се той.
Хванах го за ръката.
— Уморих се от цялата тази игра на криеница. Мисля, че е крайно време да ви запозная.
Той не започна да спори, само хвърли притеснен поглед към вратата.
— И така, настана времето на голямата развръзка… — промърмори.
— О, не ставай мелодраматичен. Няма да те убият.
Сам извърна очи към мен. Усетих как се изчервявам.
— Нямах предвид като… Божичко, съжалявам. — Исках да отклоня погледа си от лицето му, но не можех. Чувствах се така, сякаш наблюдавам неизбежна катастрофа — очаквах напрегнато сблъсъка, но неговото изражение така и не се промени. Той сякаш беше издигнал стена между спомените за родителите си и своите чувства, непоклатима конструкция, която му помагаше да запази здравия си разум.
Измъкна ме от неловката ситуация, сменяйки бързо темата — безкрайно щедро от негова страна.
— В каква роля да вляза? Гадже ли ще ти бъда или просто приятел?
— Гадже. Не ми се разиграва театър.
Сам се отдръпна на няколко инча от мен, махна ръка от раменете ми и я преметна отзад, на облегалката на канапето. Произнесе сериозно, отправил поглед в нищото:
— Здравейте, родители на Грейс. Аз съм гаджето на Грейс. Моля ви да обърнете внимание на благоприличното разстояние, което съм оставил между нас. Аз съм много отговорен млад мъж и искам да ви уверя, че езикът ми никога не е бил в устата на дъщеря ви.
Входната врата се отвори и двамата подскочихме, докато се хилехме нервно.
— Ти ли си, Грейс? — провикна се мама от антрето. — Или си имаме крадец в къщата?
— Спокойно, крадец е — отвърнах.
— Ще се напикая — прошепна Сам в ухото ми.
— Сигурна ли си, че си ти, Грейс? — В гласа на мама наистина прозвуча съмнение, не беше свикнала да чува смеха ми. — Рейчъл ли е с теб?
Татко влезе пръв в хола и се закова на място, когато видя Сам.
С почти недоловимо движение Сам извърна лекичко глава, за да може жълтите му очи да не блестят в светлината на лампата. Жест, който чак сега ме накара да осъзная, че хората са го възприемали като някакво странно изчадие дори и преди да се превърне във вълк.
Татко продължаваше да го оглежда. Той отвърна на погледа му, напрегнат, но не и ужасен. Дали щеше да стои така спокойно, ако знаеше, че баща ми е бил част от ловната дружинка в гората? Внезапно почувствах срам заради татко — той беше просто поредният човек, от когото вълците трябваше да се страхуват. Радвах се, че не съм казала на Сам нищо по въпроса.