— Вероятно същото важи и в обратен ред.
— Да. Но ти си човек на изкуството, нали? Трябва да си.
Свих рамене. Бях забелязал калъф на китара край вратата на студиото, а пръстите буквално ме сърбяха да намеря правилните акорди за някои от мелодиите в главата ми.
— Не и с боите. Свиря на китара, но не съм особено добър.
Тя млъкна и ме остави да разгледам на спокойствие картина, изобразяваща лисица, която наднича иззад паркирала кола. След това попита:
— Контактни лещи ли носиш?
Бях чувал този въпрос толкова много пъти, че вече дори не се чудех как хората събираха смелостта да го зададат.
— Не.
— В момента съм изпаднала в страхотна дупка. А ти би могъл да си моето вдъхновение — засмя се тя някак свенливо. — Това беше причината да те зяпам толкова нахално долу. Просто си мислех, че ще се получи нещо страхотно откъм цветове с черната ти коса и тези очи. Напомняш ми за вълците в гората. Грейс разказвала ли ти е за тях?
Тялото ми се напрегна. Инстинктите ме предупреждаваха за опасност. Тя знаеше всичко. Вълкът в мен крещеше да бягам. Да се втурна надолу по стълбите, да отворя вратата с ритник и да се стопя сред безопасността на горите. Борбата с желанието да се махна по най-бързия възможен начин от това място ми отне няколко безкрайни мига, в които да убедя сам себе си, че търся в думите й подтекст, какъвто всъщност липсва. А после още един миг, в който да осъзная, че съм мълчал прекалено дълго.
— О, извинявай, не исках да те притесня — каза тя бързо. — Не е нужно да ми позираш. Познавам доста хора, които се смущават от това. Пък и ти най-вероятно искаш да се върнеш долу при Грейс.
Чувствах се задължен да компенсирам по някакъв начин неадекватната си и груба реакция:
— Не… не, всичко е наред. Искам да кажа, наистина леко се притеснявам от това, но… Мога ли да правя нещо, докато ме рисувате? Имам предвид — нали не е нужно да стоя неподвижно и да гледам в празното пространство?
Тя буквално се втурна към триножника.
— Ама не! Разбира се, че не. Защо не посвириш на китара? О, това ще бъде наистина страхотно. Благодаря ти. Ще те помоля само да седнеш там, под онези светлини.
Докато вдигах калъфа с китарата, тя направи още няколко бързи обиколки из ателието, донесе ми стол, нагласи лампите и спусна някакво жълто платно, което да отразява златиста светлина от едната страна на лицето ми.
— Да се опитам ли да стоя неподвижен?
Тя просто махна с ръката, в която вече държеше четката, сякаш това обясняваше всичко, след което разпъна ново платно на триножника и изстиска няколко тубички с черна боя върху палитрата.
— Не, не — просто си свири.
Настроих китарата и започнах да подрънквам някаква мелодийка, облян от златистото сияние. Тананиках си тихичко, докато си спомнях за всички онези моменти, в които седях на дивана в къщата на Бек и свирех за глутницата, за Пол, който понякога се присъединяваше към мен със своята китара и двамата пеехме заедно. Някъде, сякаш много отдалеч, чувах проскърцването на мастихина и тихото, влажно шумолене на четката по платното и се чудех как ли точно ще изглежда лицето ми, докато ме рисуват, потънал в спомени.
— Чувам как си тананикаш — каза майката на Грейс след малко. — Пееш ли?
Намръщих се, но пръстите ми продължаваха да се плъзгат по струните.
Тя спря, вдигнала четка във въздуха, и ме погледна.
— Това твои песни ли са?
— Аха.
— Писал ли си някоя за Грейс?
Бях писал стотици песни за Грейс.
— Да.
— Много бих искала да я чуя.
Без да спирам да свиря, промених леко мелодията. За първи път през тази година пеех на глас. Това беше най-веселата ми песничка, както и най-простата:
Тя стоеше и ме наблюдаваше:
— Просто не знам какво да кажа. — Показа ми ръката си. — Направо настръхнах.
Оставих китарата на земята много внимателно, за да не иззвънят струните. Внезапно усетих как времето ме притиска, как губя ценни мигове, които можех да прекарам с Грейс.