Изстрелът избухна, поглъщайки всички други звуци наоколо.
За миг останах неподвижен, докато реалността затрептя край мен. А може би беше обратното. Ако този миг можеше да придобие физическо изражение, щеше да бъде пеперуда, махаща с крилца в отчаян опит да достигне слънцето.
Шелби се изплъзна от ръцете ми и падна на една страна. Загубил равновесие, ударих гръб в шкафовете зад мен.
Тя беше мъртва. Или по-точно умираше, защото тялото й продължаваше да трепери конвулсивно. Шокиращо, единственото нещо, за което мислех в този момент, беше как лошо съм нацапал кухненския под. Гледах блестящите квадрати на теракотата и следите от обувките ми, плъзгали се в кръвта. Забелязах един кървав отпечатък от лапа точно в центъра на пода, изненадващо останал непокътнат. Съвършена червена вълча следа.
Не можех да осъзная защо усещам миризмата на кръв от толкова близо, докато не погледнах надолу към ръцете си, към червената течност, обагрила дланите ми… китките. Опитвах се с всички сили да повярвам, че това е кръвта на Шелби. Тя беше мъртва. Нейната кръв. Не моята.
Родителите ми брояха бавно отзад напред, а кръвта се лееше от китките ми.
Щях да повърна.
Бях вледенен.
Бях…
— Трябва да го махнем оттук! — Гласът на това момиче беше неприятно гръмък в тишината. — Да го занесем някъде на топло. Аз съм добре. Добре съм! Просто… помогнете ми да го преместим.
Гласовете отекваха в главата ми. Прекалено шумни, прекалено много. Усещах движение край мен, усещах телата им, усещах мускулите и кожата си, които се извиваха болезнено, докато вътре, дълбоко в мен, имаше някаква частица, която оставаше съвършено неподвижна и спокойна.
Грейс. Трябваше да се вкопча в това едничко име. Ако успеех да го задържа в мислите си, всичко щеше да бъде наред.
Грейс.
Треперех. Треперех, а кожата ми се белеше.
Грейс.
Костите ми пукаха и се променяха, притискайки болезнено мускулите ми.
Грейс.
Вече не усещах пръстите, държащи ръцете ми, но все още виждах очите й над мен.
— Сам — говореше ми тя. — Не си отивай.
Тридесет и осма глава: Грейс
3°С
— Кой би могъл да стори нещо подобно на едно дете? — каза намръщено мама. Не знаех дали се мръщи заради това, което й бях казала, или просто болничната миризма на урина и лекарства не й понасяше.
Размърдах се на неудобното легло. Всъщност изобщо не трябваше да съм тук. Раната на ръката ми дори нямаше нужда от шевове. Просто исках да видя Сам.
— Значи нещо в главата му е дало на късо, а? — Мама хвърли поглед към телевизора, окачен на отсрещната стена, въпреки че беше изключен. Не изчака отговора ми. — Разбира се, че е така. Нормално е да не е съвсем в ред. Нормално си е. Не можеш да преживееш всичко това, без нещо да даде на късо. Бедното хлапе. Изглеждаше така, сякаш наистина го боли.
Искрено се надявах, че мама ще престане да бърбори за това, когато Сам дойде при нас. Не исках дори да мисля за извивката на раменете му, за начина, по който тялото му бе започнало да се гърчи, докоснато от ледената ласка на студа. Надявах се, че ще разбере защо бях разказала на мама за родителите му — да знае за тази травма от детството му беше далеч по-добре от това да научи, че е върколак.
— Казах ти, мамо, този спомен е наистина болезнен за него. Нормално беше да реагира така, когато видя кръвта по ръцете си. Това са класически симптоми на както там го наричат. Потърси в Гугъл, ако искаш.
Мама обви ръце около себе си.
— И въпреки всичко, ако той не беше там…
— Да, ако той не беше там, щях да съм мъртва, бла-бла-бла. Но той беше там. Защо всички са по-притеснени за случилото се от самата мен?
В крайна сметка не аз бях в опасност днес. Раните ми заздравяваха изключително бързо и много от следите, оставени от зъбите на Шелби, вече се бяха превърнали в най-обикновени синини… въпреки че тялото ми определено не притежаваше скоростта на регенерация, която бях видяла при Сам, след като го простреляха. Така или иначе, именно той беше в сериозна опасност. Ако се бе трансформирал, дали някога изобщо щях да го видя отново?
— Причината за всичко това е, че просто нямаш инстинкт за самосъхранение, Грейс. Ти си като танк — носиш се напред и си мислиш, че нищо не може да те спре, докато не налетиш на някой по-голям танк. Сигурна ли си изобщо, че би искала да излизаш с някого, който има подобно минало? — Мама набираше скорост, увлечена в анализирането на теорията си. — В някакъв момент той може просто да откачи. Чела съм, че при много хора това се случва, когато навършат двадесет и осем. Изглеждат си напълно нормално дотогава, а после внезапно хващат ножа и започват да колят околните. Знаеш, никога досега не съм ти се бъркала в живота. Но какво… какво би станало, ако те помоля да приключиш с тази връзка?