Това вече беше неочаквано. Гласът ми леко трепереше.
— Бих ти напомнила как благодарение на факта, че през годините някак пропусна възможностите да се държиш като нормален родител, си загубила властта си на такъв. Двамата със Сам сме заедно. И това не подлежи на обсъждане.
Мама вдигна ръце пред себе си, сякаш за да се предпази от танка Грейс, който заплашваше да я прегази.
— Добре. Хубаво. Само се пази, става ли? Както и да е. Отивам да си намеря нещо за пиене.
И просто така, родителската й енергия се изчерпа. Беше изиграла ролята на майка, като ни закара до болницата, наблюдава как сестрата се погрижи за раните ми и ме предупреди за потенциално откаченото ми гадже. Така беше свършила всичко, което се очакваше от нея. Очевидно щях да оживея, така че дежурството й беше приключило.
Няколко минути след като беше излязла, вратата се отвори с тихо изщракване и Сам се приближи до леглото ми. Изглеждаше блед под зеленикавата светлина на лампите. Беше изтощен, но поне бе човек.
— Какво правиха с теб? — попитах.
Устните му се изкривиха в усмивка, напълно лишена от веселост.
— Превързаха раната ми, която беше зараснала още преди да приключат. Какво й каза?
Огледа стаята, търсейки майка ми.
— Разказах й историята с родителите ти, за да й обясня случилото се. Тя ми повярва, така че всичко е наред. Наред е, нали? Нали не… — Всъщност не бях сигурна какво точно исках да попитам, затова млъкнах. След малко продължих: — Татко каза, че е мъртва. Шелби. Предполагам не може да се излекува като теб. Стана прекалено бързо.
Той положи длани от двете страни на шията ми и ме целуна. Притисна чело в моето. От толкова близо, заради играта на оптическата илюзия, изглеждаше така, сякаш има само едно око.
— Отивам директно в ада.
— Какво?
Единственото му око примигна.
— Трябваше поне да се чувствам зле заради смъртта й.
Отдръпнах се, за да видя изражението му. Лицето му не показваше абсолютно нищо. Не бях сигурна какво точно трябва да кажа, но Сам ме спаси от неловката ситуация, като взе ръцете ми в своите и ги стисна лекичко.
— Знам, че трябва да бъда разстроен. Но въпреки това се чувствам щастлив, все едно по чудо съм избегнал насочен към сърцето ми изстрел. Аз не се трансформирах, ти си добре, а смъртта й означава едно нещо по-малко, за което трябва да се тревожа. Просто се чувствам… чувствам се опиянен.
— Мама смята, че не си наред с главата — информирах го.
Той ме целуна отново, затвори очи за миг, след което притисна устни към моите за трети път, този път много нежно.
— Така си е. Искаш ли да се махна?
Така и не разбрах дали има предвид от болницата или от живота ми, защото появилата се на вратата сестра ни прекъсна:
— Господин Рот? Можете да останете и тук, но ще трябва да седнете, за да ви сложа инжекциите.
Също като мен, на Сам трябваше да му бият ваксина против бяс — стандартна болнична процедура, свързана с всякакви ухапвания от диви животни. Нямаше как да обясним на лекарите, че той всъщност познаваше лично дивото животно и единственият застрашаващ здравето ми проблем, свързан с това животно, се коренеше в неистовото му желание да ме убие. Направих място на леглото и Сам приседна до мен, гледайки притеснено инжекцията в ръцете на сестрата.
— Не гледайте към иглата — посъветва го тя, докато повдигаше окървавения му ръкав с облечената си в гумена ръкавица ръка. Сам извърна глава и спря поглед върху лицето ми, но очите му гледаха в нищото, празни и разфокусирани. Умът му се рееше някъде другаде, докато сестрата забиваше иглата. Самата аз си фантазирах, че в момента му дават лекарство срещу трансформацията — течна лятна топлина, инжектирана директно във вената му.
На вратата се почука и в процепа се показа лицето на друга сестра:
— Бренда, приключи ли? — попита тя. — Мисля, че им трябваш в 302. Някакво момиче направо полудява там.
— Чудничко — саркастично промърмори Бренда. После се обърна към мен. — Вие двамата сте готови. По-късно ще изпратя документацията на майка ти.