— Благодаря ви — каза Сам и ме хвана за ръка, помагайки ми да стана. Двамата тръгнахме надолу по коридора и за момент получих странно усещане за дежа вю: сякаш отново беше нощта на първата ни среща, а от момента, в който бях открила ранения Сам на верандата, бяха изминали едва няколко часа, а не цели седмици.
— Почакай — извиках, докато минавахме през пълната с хора чакалня на спешното отделение, и дръпнах ръката му, за да спре. Потърсих отново с очи жената, която ми се бе сторило, че забелязах, но нея вече я нямаше.
— Кого търсиш?
— Мисля, че видях майката на Оливия. — Огледах внимателно чакалнята, но тя бе пълна единствено с непознати лица.
Ноздрите на Сам се разшириха и той присви вежди, но не каза нищо, докато крачехме към стъклените врати. Видях, че мама е преместила колата пред входа, без да знае каква услуга му е направила.
От небето се сипеха мънички снежинки, завихряни от вятъра. Видях, че Сам гледа към дърветата отвъд паркинга, почти невидими заради светлините на болницата. Чудех се дали мисли за студа, нахлул през дупката във вратата и разбудил вълка в него, или за мъртвото тяло на Шелби, която никога вече нямаше да бъде човек. А може би също като мен се опитваше да повярва в магическата спринцовка, пълна с течна лятна топлина.
Тридесет и девета глава: Сам
6°С
Различните парчета от мозайката на живота ми: тиха неделна утрин, аромат на кафе в дъха на Грейс, непознатата форма на новия белег върху ръката ми, зловещата миризма на сняг във въздуха. Два свята, пристъпващи внимателно един към друг, все по-близо и по-близо по начин, който никога не си бях представял.
Вчерашният момент, когато почти се бях трансформирал, бе оставил своите следи — усещах смътната миризма на вълк, задържала се в косите и по пръстите ми. Щеше да бъде толкова лесно просто да се предам. Дори и сега, двадесет и четири часа по-късно, усещах как тялото ми все още се бори, за да запази човешката си форма.
Бях толкова уморен.
Опитах да се разсея с някакъв роман, присвил се в коженото кресло, изтощен, сънлив. Откакто спадът във вечерните температури беше започнал да се усеща ясно на долния етаж, прекарвахме повечето си свободно време в почти неизползвания кабинет на баща й. За разлика от спалнята това беше най-топлото помещение в къщата, където не ставаше почти никакво течение. Харесвах стаята. Рафтовете по стените бяха заети от тъмните гърбове на енциклопедии, прекалено стари, за да бъдат използваеми, както и от потъмнели награди, сред които няколко грамоти за маратонско бягане, твърде вехти, за да означават каквото и да било. Самият кабинет беше малък и издържан основно в кафяви тонове, заешка дупка, пълна с кожа, ухаещо на дим дърво и папки; място, на което можеш да се почувстваш сигурен и продуктивен.
Грейс седеше зад бюрото и си пишеше домашното, а жълтеникавата светлина на няколкото настолни лампи превръщаше косите й във водопад от течно злато. Приведената поза издаваше колко е съсредоточена и успяваше да прикове вниманието ми по начин, за какъвто бедничкият роман в ръцете ми можеше само да си мечтае.
Осъзнах, че химикалката й не е помръдвала от доста време, и попитах:
— За какво си мислиш?
Тя завъртя стола, обръщайки се към мен, и почука с химикалката по устните си — очарователен жест, който събуди у мен желанието да я целуна.
— За пералня и сушилня. Мислех си, че когато се изнеса оттук, определено ще трябва да си ги купя, защото в противен случай ще ми се наложи да използвам обществените перални.
Гледах я, едновременно запленен и ужасен от странните пътища, по които се движеха мислите й.
— И това те разсея от домашното ти?
— Не бях разсеяна — произнесе тя леко високомерно. — Просто си почивах от този тъп разказ, който трябва да прочета за часа по английски.
Завъртя се отново и се приведе над бюрото.
Мълчахме известно време, през което тя все така не докосваше разтворената тетрадка с химикалката си. Най-накрая, без да повдига глава, попита:
— Мислиш ли, че има лек?
Затворих очи и въздъхнах:
— О, Грейс.
Тя настоя:
— Кажи ми тогава какво точно се случва с теб? Това наука ли е? Или магия? Какво си ти?
— Има ли значение кое от двете?
— Разбира се — долових раздразнение в гласа й. — Магията не можем да разберем, докато за научно обяснените явления може да се намери лечение. Никога ли не си се чудил как е започнало всичко това?