— Не се е обаждала никъде. Шелби още е жива.
— Сам. Млъкни. Моля. Не знаем. Някой от вълците може да е извлякъл трупа от верандата. Не бързай със заключенията.
Тя най-сетне спря очите си върху мен и аз осъзнах, че въпреки пълната си неспособност да разчита хорските изражения, Грейс беше осъзнала какво означаваше Шелби за мен в действителност. Миналото се бе промъкнало в новия ми живот, заплашвайки да ми отнеме всичко дори преди зимата да го стори.
Усещах как губя контрол над събитията. Бях открил Рая и се бях вкопчил здраво в него, но той се оказа илюзия, която просто изтичаше между пръстите ми, прекалено съвършена, за да мога да я задържа.
Четиридесета глава: Сам
14°С
Така започнах да се оглеждам за тях.
Всеки ден, в който Грейс беше на училище, аз ги търсех — двата вълка, на които нямах доверие; двата вълка, които трябваше да са мъртви. Мърси Фолс беше малък. Пограничната гора… е, тя не беше точно малка, но ми беше позната. По-склонна да ми издаде тайните си от градските улици.
Щях да намеря Шелби и Джак и да се изправя срещу тях на моя територия.
Само дето по верандата и из двора нямаше никакви следи от Шелби и тя може би наистина беше мъртва. Джак също го нямаше. Призрак, който не бе оставил труп след себе си. Имах чувството, че вече съм пребродил целия район, но не можех да открия нищо, което да ми подскаже, че са били наоколо.
Мислех си — обзет от плаха надежда — че може би той също беше загинал. Блъснат от камион на пътя, труп на вълк, лежащ в някоя канавка. Само дето нямаше следи, които водят към пътища, нямаше маркирани дървета, не усещах миризмата на млад, скоро създаден вълк, който да е бродил по паркинга на училището. Беше изчезнал, стопил се бе в нищото като сняг през лятото.
Това трябваше да ме радва. Изчезването му означаваше дискретност. Означаваше, че той вече не е мой проблем.
Но не можех да бъда сигурен в това. Вълците правеха много неща: трансформираха се, криеха се, пееха своите тъжни песни на бледата, самотна луна, но не можеха да се изпарят просто така. Изчезваха хората. Хората помагаха на вълците да изчезнат. Хората ни бяха превърнали в чудовища.
Четиридесет и първа глава: Грейс
12°С
Двамата със Сам бяхме като кончета на въртележка. Въртяхме се в един и същи кръг отново и отново — вкъщи, на училище, вкъщи, на училище, до книжарницата, вкъщи, на училище, вкъщи… жестоката истина обаче беше, че просто обикаляхме около най-големия проблем, без никога да се приближаваме до него. Онова, което се намираше в центъра на малката ни вселена. Зимата. Студът. Загубата.
Не говорехме за тези мрачни неща, но непрекъснато усещах сенките им, надвиснали над нас. Веднъж, в един сборник с доста зловещи гръцки митове, прочетох историята за мъж, наречен Дамокъл, над чийто трон висеше меч, окачен на един-единствен косъм. Ние се намирахме в абсолютно същата ситуация — човешката форма на Сам заплашваше да се скъса всеки момент и да убие щастието ни.
В понеделник нашата въртележка отново ни отведе до училището. Въпреки че бяха минали едва два дни от нападението на Шелби, дори синините ми бяха изчезнали. Изглежда, че все пак имах нещо върколашко в себе си.
С изненада видях, че Оливия отново я няма. През миналата година не беше пропуснала нито един учебен ден.
Непрекъснато очаквах, че ще влезе в класната стая по време на някой от двата часа, които имахме преди обяд, но тя така и не се появи. Усетих се, че непрекъснато гледам към празния й чин. Може би просто беше болна, но нещо в мен, което всячески се опитвах да игнорирам, ми нашепваше, че проблемът е далеч по-сериозен. По време на четвъртия час се настаних на обичайното си място зад Рейчъл и веднага я попитах:
— Рейч, виждала ли си Оливия?
Тя се обърна към мен:
— Ъ?
— Оливия. Нали ходите заедно на естествени науки?
Тя сви рамене:
— Не съм я мяркала от петък. Пробвах да й звънна, но вдигна майка й и каза, че е болна. А с теб какво става, лютиченце мое? Къде беше през уикенда? Не се обаждаш, не пишеш…
— Ухапа ме миеща мечка. Трябваше да ме инжектират против бяс и прекарах цялата неделя в леглото. За да съм сигурна, че от устата ми няма да потече пяна, да започна да ръмжа и да хапя околните.
— Гадост. Къде те ухапа?