Посочих към джинсите си.
— По глезена. Нищо особено. Но наистина се притеснявам за Олив. Не мога да се свържа с нея по телефона.
Рейчъл се намръщи и кръстоса крака. Както обикновено, носеше нещо раирано, в случая — чорапогащник.
— И аз така. Мислиш ли, че ни избягва? Още ли ти е сърдита?
Поклатих глава.
— Не мисля.
— Ама между нас двете няма никакви проблеми, нали? — попита Рейчъл все така намръщено. — Защото, нали се сещаш, така и не сме разговаряли напоследък. Имам предвид — не сме разговаряли за сериозни неща, а те си се случват. Само дето ние, сещаш се, не сме говорили за тях. Не сме си били на гости. Такива неща.
— Всичко си е наред между нас — заявих категорично.
Тя се почеса по крака и прехапа устни, преди да каже:
— Не мислиш ли, че трябва да… такова… да отскочим до къщата й, за да видим какво става?
Не отговорих веднага, а и Рейчъл не повтори въпроса си. И за двете ни това беше абсолютно непозната територия — никога не ни се беше налагало да полагаме усилия, за да сплотяваме нашето трио. Да се изсипем изненадващо у Оливия ми се струваше малко драстична мярка, но в крайна сметка колко време беше минало от последния път, когато бяхме говорили с нея, когато изобщо я бяхме виждали? Казах бавно:
— Какво ще кажеш да изчакаме до края на седмицата? Ако дотогава няма вести от нея, ще…
Рейчъл кимна. Изглеждаше облекчена.
— Чудничко.
Завъртя се обратно с лице към дъската, защото точно в този момент господин Ринк влезе в стаята. Прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ни:
— Добре, младежи, най-вероятно и другите учители вече са ви го казвали, но внимавайте да не докосвате с устни чешмите и избягвайте да целувате непознати, става ли? От здравното министерство съобщиха за няколко случая на менингит в този край на щата. А ако го лепнете, ви чакат течащи носове и възпалени лигавици. Целувки и чешми! Пазете се от тях!
От дъното на стаята се чуха няколко одобрителни подвиквания.
— Е, след като всичко забавно вече ви е забранено, ще се опитаме да компенсираме с нещо не по-малко занимателно. Час по етика! Отворете учебниците си на страница сто и дванадесет.
Хвърлих бърз поглед към вратата, сигурно за хиляден път, надявайки се да видя как Оливия влиза в стаята, след което отгърнах на указаната страница.
Когато часът приключи, излязох в коридора и позвъних в дома на Оливия. Телефонът им иззвъня дванадесетина пъти, преди да се включи телефонния секретар. Не оставих съобщение. Ако не идваше на училище поради причина, различна от обикновена болест, не исках да привличам вниманието на майка й към отсъствието й от часовете. Канех се да затворя шкафчето си, когато забелязах, че ципът на раницата ми е леко разкопчан и в отвора е пъхнато късче хартия с името ми върху него. Разгърнах го и усетих как ме облива топлина, когато разпознах неравния почерк на Сам.
Отново и отново, колкото и добре да познаваме езика на любовта и този мъничък църковен двор с тъжни имена, гледащи от своите камъни към тихата бездна, в която другите пропадат: отново и отново двамата с теб крачим заедно под клоните на древните дървета и лягаме отново и отново сред цветята, очи в очи с небесата.
Това е Рилке. Иска ми се аз да го бях написал за теб.
Не схващах смисъла изцяло, но — мислейки си за Сам — го прочетох на глас, като шепнех думите на самата себе си. Докато се изплъзваха между устните ми, те звучаха още по-красиво. Усетих, че се усмихвам, въпреки че човекът, за когото бе предназначена тази усмивка, не беше до мен. Притесненията ми все още си бяха там, но за момент успях да се издигна над тях, окрилена от мисълта за Сам.
Не исках да разрушавам тихата и жизнерадостна хармония на този миг сред шумотевицата на кафенето, така че се насочих към празната класна стая, където щеше да бъде следващият ми час, и седнах там. Оставих учебника си по английски на чина и разгърнах бележката пред мен, за да я прочета отново.
Докато си стоях в празната стая, чувайки далечните звуци на училището, си спомних как веднъж ми стана лошо в час и бях изпратена при сестрата. Усещането в кабинета й много напомняше за този момент — всичко звучеше някак приглушено и далечно, сякаш бялата й стая беше сателит, който се движеше в орбита край голямата и шумна училищна планета. Бях прекарала много време там, след като вълците ме нападнаха, защото бях настинала и се чувствах зле. Само дето сега осъзнавах, че това май не е било настинка.