Не мога да кажа колко точно време прекарах, като гледах в нищото и си спомнях си как бях ухапана. Колко зле се чувствах след това. И как в един момент просто бях оздравяла. Защо бях единствената, чието тяло се бе преборило с проклятието?
— Промени ли си мнението?
Трепнах, щом чух този глас, и миг по-късно вече седях лице в лице с Изабел, която се бе настанила на съседния чин. С изненада забелязах, че днес не изглежда съвършено, както обикновено. Имаше торбички под очите, които бяха само частично прикрити с грим, а колкото до кръвясалия й поглед — него нямаше какво да го скрие.
— Моля?
— За Джак. За това, че знаеш какво се е случило с него.
Изгледах я предпазливо. Някога бях чувала, че адвокатите никога не задавали въпрос, чийто отговор не знаят предварително, а гласът на Изабел звучеше странно уверено.
Вкара дългата си ръка с неестествен за сезона тен в чантата, която носеше, и измъкна купчина листа. Постави ги върху учебника ми.
— Приятелката ти ми ги даде.
Отне ми няколко секунди, за да осъзная, че пред мен лежаха разпечатки от дигиталните фотографии на Оливия. Стомахът ми се преобърна. Видях няколко снимки на горите, в които нямаше нищо, което да привлече вниманието ми. После забелязах вълците. Лудият вълк с козина на петна, наполовина скрит от дърветата. Черният вълк… Сам май ми беше казал името му. Поколебах се, хванала края на листа между пръстите си, преди да отгърна на следващия. Изабел видимо се бе напрегнала до мен, което донякъде ме подготви за това, което ми предстоеше да видя. Знаех, че каквото и да беше заснела Оливия, нямаше да ми бъде лесно да го обясня.
След малко Изабел се пресегна нетърпеливо през пътеката и дръпна най-горния лист.
Отдолу имаше снимка на Джак. Джак като вълк. Близък план върху очите му, които ни гледаха от озъбената муцуна. На другата беше Джак като самия себе си. Като човек. Гол.
В този кадър имаше някаква сурова артистична енергия, сякаш момчето беше позирало, обвило тялото си с ръце, извърнало глава над рамо и взряно в обектива. Белезите по бледия му гръб се виждаха ясно.
Прехапах устни, докато гледах тези две съседни снимки. Апаратът на Оливия не бе уловил самата трансформация, но сходството в очите беше смайващо. Близкият кадър на вълчата муцуна — именно това бе ударът в десетката. Точно тогава дойде прозрението, разбрах истинското значение на тези снимки. Не, Изабел не знаеше нищо. Но Оливия знаеше. Тя беше направила фотографиите, така че очевидно трябваше да знае. Но откога? И защо не ми беше казала нищо?
— Езикът ли си глътна?
Вдигнах очи от снимките към Изабел:
— За какво ми показваш тези неща?
Тя изсумтя.
— Нали виждаш снимките? Той е жив. Точно тук, пред очите ти.
Отново погледнах Джак сред дърветата. Изглеждаше така, сякаш му е студено в новата кожа.
— Не знам какво очакваш да кажа. И какво изобщо искаш от мен.
Видях вътрешната й борба. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ми се разкрещи. Затвори очи. Когато ги отвори отново, ги извърна към черната дъска. Гласът й беше спокоен:
— Нямаш брат, нали? Нито сестра?
— Не, единствено дете съм.
Изабел въздъхна:
— Тогава не знам как да ти го обясня. Той е мой брат. Мислех, че е мъртъв. Но не е така. Джак е жив. Той е точно тук на тази снимка, само дето аз не знам къде е това тук. Всъщност дори не знам какво точно виждам. Но мисля… мисля, че ти знаеш. И отказваш да ми помогнеш. — Очите й блестяха от гняв, когато отново погледна към мен. — Някога да съм направила нещо против теб?
Търсех правилните думи. Истината беше, че Джак наистина беше неин брат. Струваше ми се редно тя да научи истината. Ако някой друг, а не точно Изабел ми беше задал тези въпроси…
— Виж, Изабел… трябва да ти е ясно защо ме е страх да говоря с теб. Знам, че не си сторила нищо лично на мен. Но също така знам за хора, които си разрушила. Просто… просто ми кажи защо трябва да ти се доверя.
Тя грабна снимките и ги натъпка обратно в чантата си.
— Сама го каза. Защото никога не съм ти сторила нищо. А може би защото си мисля, че проблемът на Джак… също така е проблем и на твоето гадже.
Вкамених се при мисълта за снимките от купчината, които не бях видяла. Дали Сам също беше на тях? Може би Оливия е знаела за вълците много преди мен. Опитах се да си спомня какво точно беше казала по време на спора ни, да потърся сред думите й нещо, което е прозвучало двусмислено. Изабел ме наблюдаваше, чакайки да кажа нещо. Най-накрая отсякох: