— Добре. Просто престани да ме зяпаш. Остави ме да помисля.
Вратата на стаята се отвори и първите ученици започнаха да влизат за часа. Откъснах лист от тетрадката си и надрасках на него телефонния си номер.
— Това ми е мобилният. Обади се по някое време след училище и ще измислим къде да се срещнем. Може би.
Изабел взе номера. Очаквах да видя задоволство, изписано на лицето й, но за моя изненада забелязах, че тя изглежда точно толкова притеснена, колкото бях и самата аз. Вълците бяха тайна, която никой не желаеше да споделя.
— Имаме проблем.
Сам се обърна към мен от шофьорската седалка.
— Не трябваше ли да имаш още часове?
— Измъкнах се по-рано. — Пропуснах урока по изкуство. На никого нямаше да липсвам: нито аз, нито моята кошмарна глинена скулптурка. — Изабел знае.
Сам бавно примигна:
— Коя е Изабел?
— Сестрата на Джак, не помниш ли? — Намалих отоплението, което Сам беше настроил на делението адски пламъци, след което пуснах раницата на пода в краката си. Разказах му за срещата си и за това колко зловеща беше снимката на Джак като човек. — На всичкото отгоре нямам никаква представа какво е имало на другите фотографии — завърших.
— Това са били снимки на Оливия?
— Аха.
Беше видимо притеснен.
— Чудя се дали това има нещо общо с поведението й пред книжарничката. С това как се държеше с мен. — Когато не отговорих, той погледна към волана. Или някъде отвъд него, зареян в мислите си. — Ако наистина е знаела какво представляваме, това прави коментара й за очите ми много логичен. Опитваше се да изкопчи от мен самопризнание.
— Всъщност да. В това има логика.
Той въздъхна дълбоко.
— Няма как да не си спомня за това, което каза Рейчъл. За вълка при къщата на Оливия.
Затворих очи и ги отворих отново. Продължавах да виждам Джак, обвил ръце около голото си тяло.
— Уф. Не искам да мисля за това. А какво ще правим с Изабел? Не мога да я избягвам вечно. Не мога и да продължа с лъжите, защото ще изглеждам като пълна идиотка.
Сам ми се усмихна накриво:
— Е, бих те попитал що за човек е тя и как мислиш, че би трябвало да действаме…
— … но хич не ме бива в анализирането на хората — довърших вместо него.
— Ти го каза, не аз. Държа да го отбележа.
— Добре де — какво ще правим? Защо имам чувството, че съм единствената паникьосана тук? Изглеждаш ми напълно… спокоен.
Сам сви рамене.
— Просто никога не можеш да си подготвен за нещо подобно. А и няма как да измисля план за действие, без да се срещна с нея. Ако аз бях там, когато е извадила снимките, сигурно щях да бъда притеснен, но в момента просто ще трябва да действам на сляпо. Не знам. Изабел ми звучи като име на приятен човек.
Разсмях се.
— Точно тук жестоко бъркаш.
Той се нацупи по толкова пресилен и сладък начин, че това някак ме накара да се почувствам по-добре.
— Ужасна е, а?
— Някога мислех така. Сега… — свих рамене. — Съдебните заседатели все още не са стигнали до крайно становище по въпроса.
— Мисля, че трябва да се срещнем с нея.
— И двамата? Къде?
— Да, и двамата. Това не е само твой проблем. А къде, не знам. На някое неутрално и тихо място. Някъде, където ще мога да си съставя мнение за нея, преди да реша какво да й кажа. — Той се намръщи. — Е, поне няма да бъде първият роднина на върколак, който научава истината.
От гримасата му разбрах, че не говори за родителите си — оставаше абсолютно безизразен, когато споменаваше тях.
— Така ли?
— Жената на Бек знаеше.
— Минало време?
— Рак на гърдата. Беше починала много преди да се появя. Не я познавах. Всъщност научих съвсем случайно от Пол. Бек не искаше да знам за нея. Предполагам, че тъй като повечето хора са се отнасяли зле с нас, той не е искал да реша, че мога просто да си намеря някоя хубава малка женичка. Или нещо подобно.
Струваше ми се несправедливо две подобни трагедии да се стоварят върху една двойка. Омагьосана от непознатата горчивина в гласа му, твърде късно осъзнах, че е трябвало да кажа нещо, да го попитам за Бек. А после моментът просто беше отминал, изгубен сред шума от радиото, което Сам включи.
Той запали колата и я извади от паркинга. Беше сбърчил чело.