— Имаме си срок на годност. Колкото по-дълго време е минало от момента, в който сме били ухапани, толкова по-малко студ е необходим, за да ни превърне във вълци. Както и толкова повече топлина, за да станем отново хора. Така идва денят, в който просто оставаме вълци завинаги.
— Колко дълго?
Не погледнах към Грейс:
— Различно за всекиго. Доста години за повечето от нас.
— Но не и за теб.
Млъкни, Изабел. Не желаех да подлагам неутралното изражение на Грейс на допълнителни изпитания. Поклатих глава съвсем леко, с надеждата, че тя наистина гледа към прозореца, а не към мен.
— Ами ако живеете във Флорида? Или на някое наистина топло място?
Почувствах облекчение от смяната на темата.
— Някои от нас се опитаха. Не свърши работа. В един момент просто ставаш свръхчувствителен дори към най-малката промяна в температурата.
Улрик, Мелиса и един от вълците на име Бауер бяха отишли в Тексас една година, опитвайки се да избягат от зимата. Още помня възбуденото телефонно обаждане от Улрик след няколко седмици, в които не се бе трансформирал… а след това и обезсърченото им завръщане. Без Бауер. Бяха влезли в някакъв магазин с климатик и Бауер се бе трансформирал почти мигновено. А в организацията за контрол на животните в Тексас явно не признаваха приспивните стрелички като заместител на добрите стари куршуми.
— Ами екваторът? Там, където температурата никога не се променя?
— Не знам — опитах се да не прозвуча раздразнено. — Никой от нас не е пробвал да отиде в дъждовните гори, но ще го имам предвид, ако някой ден спечеля от лотарията.
— Няма нужда да ставаш гаден — отбеляза Изабел, оставяйки чашата си върху купчина списания. Беше я пресушила. — Просто питах. Значи всеки, който е ухапан, се трансформира, така ли?
Всеки, освен единствения човек, когото бих искал да взема със себе си.
— Общо взето. — С изненада установих колко уморено прозвуча гласът ми, но не ми пукаше.
Изабел избърса устни и бях сигурен, че ще започне да задава още въпроси, но тя не го стори.
— Значи всичко е истина. Брат ми е вълк, истински върколак, и за това няма лек.
Очите на Грейс се разшириха. Искаше ми се да знам за какво си мисли.
— Аха — каза тя. — Правилно си схванала. Но ти така или иначе вече знаеше всичко това. Защо изобщо ти трябваше да разговаряш с нас?
Изабел сви рамене.
— Предполагам, че просто очаквах някой да изскочи иззад завесите и да извика: „Хе-хе, върза се! Върколаци не съществуват, къде изобщо ти беше умът?“.
Искаше ми се да й кажа, че върколаци наистина не съществуват. Да й кажа, че съществуват хора, съществуват вълци, съществуват и тези от нас, на които им предстои да извървят пътя между двете форми, което не бе съвсем същото като върколаците от митовете. Но наистина бях прекалено уморен, така че просто замълчах.
— Обещай ми, че няма да кажеш на никого — настоя Грейс. — Не мисля, че вече си го сторила, но сега, когато знаеш всичко, наистина нямаш правото да го споделяш.
— За пълна идиотка ли ме мислиш? Баща ми застреля един от вълците, защото беше прекалено разгневен след случилото се. Как очакваш да споделя с него, че Джак в момента е един от тях? Колкото до майка ми, тя непрекъснато е надрусана до козирката с успокоителни. Може да ми бъде от страхотна помощ, няма що. Ще трябва да се оправям в тази ситуация сама.
Разменихме погледи с Грейс. В нейния се четеше: добре я прецени, Сам.
— Можеш да разчиташ и на нас — каза Грейс. — Ще ти помогнем, с каквото можем. Не е нужно Джак да бъде сам. Но първо трябва да го открием.
Изабел изчисти някаква невидима прашинка от ботуша си, сякаш не знаеше как точно да реагира при подобна проява на добрина. След няколко секунди промълви, все още загледана в ботуша си:
— Не знам. Не беше най-милият човек на света последния път, когато го видях. Не съм сигурна, че искам да го откривам.
— Съжалявам — промълвих.
— За какво?
Задето не ти казах, че гадният му нрав е резултат от ухапването и нещата ще се оправят. Свих рамене. Май прекалявах с този жест напоследък.