— Задето нямах по-добри новини за теб.
От кухнята се чу остро и дразнещо жужене.
— Кишът е готов — усмихна се Изабел. — Е, поне ще получа компенсация за лошите новини. Погледна към мен, а после към Грейс. — Значи съвсем скоро ще спре да се трансформира непрекъснато, нали? Понеже вече е почти зима?
Кимнах.
— Чудесно — каза тя, загледана през прозореца в оголените клони на дърветата. Загледана в гората, която вече беше дом за Джак, а скоро щеше да бъде и мой. — Надявам се проклетият сняг да побърза.
Четиридесет и трета глава: Грейс
7°С
Бях зомби, давещо се в морето на безсънието.
Бях есе по английски
гласът на господин Ринк
у примигващата флуоресцентна лампа над чина ми
биология за напреднали
каменното лице на Изабел
натежали клепачи…
— Земята вика Грейс — чух гласа на Рейчъл и блуждаещите ми мисли успяха да се концентрират. Ощипването по лакътя ме отрезви окончателно. Приятелката ми стоеше до мен на тротоара. — Виж, Оливия е ей там. Странно, така и не я забелязах в часовете. А ти?
Проследих погледа на Рейчъл към скупчилите се на спирката хлапета, които чакаха училищните автобуси. Сред тях беше и Оливия, подскачаше на място в опит да се стопли. Не носеше фотоапарат. Спомних си за снимките.
— Трябва да поговоря с нея.
— Аха. Трябва — съгласи се Рейчъл. — Понеже ще е хубаво да не си мълчите намусено, когато заминем на нашата коледна ваканция към топлите, слънчеви места, които ни зоват. Бих дошла с теб, но баща ми ме чака. Има някаква среща в Дълът и ще се зъби безкрайно дълго, ако не нахлуя в колата му още в тази секунда. Кажи ми после какво сте говорили!
Рейч хукна към паркинга, а аз се насочих с бързи крачки към Оливия. Извиках името й.
Тя трепна, а аз бързо я хванах за лакътя, сякаш щеше да избяга, ако не го бях сторила.
— Опитвах да ти се обадя — казах обвинително.
Тя придърпа по-ниско вълнената си шапка. Беше се присвила и трепереше от студ.
— Така ли?
За момент се зачудих дали просто да не замълча и да й дам възможност да си признае, че е научила за вълците, без да я притискам. Но автобусите вече бяха започнали да пристигат, така че нямах време за губене. Снижих глас и прошепнах в ухото й.
— Видях снимките ти. На Джак.
Тя рязко извърна лице към мен.
— Значи ти си ги взела, така ли?
Опитах се, донякъде успешно, да не звуча обвинително.
— Изабел ми ги показа.
Оливия пребледня.
— Защо не ми каза? — попитах. — Защо не се обади?
Тя прехапа устни и обходи с очи паркинга.
— Имах такава идея. Първоначално. Да ти призная, че си била права. Но тогава срещнах Джак и той ми каза, че не бива да говоря на никого за него, а аз се почувствах гузна, сякаш правех нещо нередно.
Не откъсвах очи от нея:
— Разговаряла си с него?
Оливия сви рамене с тъжно изражение и се разтрепери още по-силно в прогресивно застудяващия следобед.
— Снимах вълците, както обикновено, и тогава го видях. Видях го… — Гласът й се снижи до шепот, докато се привеждаше по-близо до мен — … да се променя. Да става отново човек. Не можех да повярвам. Но той беше гол, а бяхме близо до вкъщи, така че го заведох дотам, за да му дам някои от дрехите на Джон. Предполагам, че се опитвах да убедя сама себе си, че не полудявам.
— Е, благодаря — казах саркастично.
Тя замълча за момент. После заговори по-бързо.
— О, Грейс, знам. Знам, че ми каза още от самото начало, но какво се очакваше да направя… да ти повярвам? Звучеше ми невъзможно. Изглеждаше невъзможно. Но просто го съжалих. Той вече си няма дом. Никъде.
— Откога продължава всичко това?! — Усетих как нещо ме жегва. Болката от предателството или нещо подобно. Веднага бях споделила с Оливия своите подозрения, а тя бе изчакала аз да отида при нея, за да си признае всичко.
— Не знам. От известно време. Давам му храна, пера му дрехите, такива неща. Нямам представа къде спи. Говорихме много, докато не се скарахме сериозно, когато стана въпрос за възможността да бъде излекуван. Бягах от часовете, за да разговарям с него и да правя нови и нови снимки на вълците. Исках да видя дали и някой от другите ще се промени. — Тя замълча за момент. — Грейс, той ми каза, че си била ухапана, но си се излекувала.