— Истина е. Поне онази част с ухапването. Сама знаеш. Но както би следвало да е очевидно за всички, никога не съм се трансформирала във вълк.
Погледът й беше напрегнат:
— Абсолютно никога?
Поклатих глава.
— Не. Казвала ли си на някого за всичко това?
Оливия ме изгледа гневно:
— Не съм толкова тъпа.
— Е, Изабел все някак се е докопала до снимките, нали? Ако тя е успяла, значи всеки би могъл.
— Нямам снимки, които да показват какво се случва в действителност. Казах ти, не съм толкова тъпа. Просто имам снимки преди и след промяната. Пък и кой би повярвал на нещо подобно?
— Изабел — отбелязах.
Оливия се намръщи.
— Бях достатъчно предпазлива. Така или иначе, не съм го виждала, откакто се скарахме. Освен това трябва да тръгвам — посочи тя автобуса. — Значи никога не си се… трансформирала?
Сега беше мой ред да я изгледам гневно.
— Никога не съм те лъгала за нищо, Олив.
Тя ме изгледа продължително. После каза:
— Искаш ли да дойдеш до вкъщи?
Това, което действително исках, беше някакво извинение. За това, че не ми се е доверила. Че не е отговорила на обажданията ми. Задето така и не събра смелост да произнесе думите да, ти беше права. Поклатих глава:
— Не мога. Чакам Сам.
— Добре. Може би някой друг ден през седмицата?
Примигнах.
— Може би.
А после тя просто си отиде. Качи се в автобуса и се превърна в неясен силует зад мръсните прозорци. Бях си мислила, че щом чуя признанието й, че наистина знае за вълците, ще почувствам… облекчение, предполагам. Истината обаче беше, че сега се чувствах още по-неспокойна и изнервена. След всичкото това време, което бяхме прекарали в търсене на Джак, сега се оказваше, че Оливия беше знаела къде точно можем да го открием. Не бях сигурна какво да мисля.
Пристъпих на паркинга и видях как бронкото бавно се насочва към мен. Лицето на Сам зад волана ми донесе толкова очаквания душевен мир, който разговорът ми с Оливия така и не бе успял да създаде. Беше странно колко много радост можеше да ми донесе простичкият факт, че виждам колата си.
Сам се приведе, за да ми отключи вратата.
— Здравей, мила — каза с усмивка, която все още изглеждаше малко уморена. Подаде ми димяща стиропорена чаша с кафе. — Телефонът ти звъня преди няколко минути.
— Благодаря ти — казах, докато се качвах в бронкото, и поех чашата с живителна течност от ръцете му. — Днес съм истинско зомби. Умирам си за ударна доза кофеин. Освен това преди малко проведох суперстранен разговор с Оливия. Ще ти разкажа в мига, когато тази прелестна черна напитка ме ободри мъничко. Къде ми е телефонът?
Сам посочи към жабката. Отворих я и го взех. Имате едно ново съобщение. Набрах номера на гласовата си поща, включих телефона на високоговорител и го закрепих в стойката му, докато се обръщах към Сам.
— Вече съм готова.
Той повдигна вежди:
— За?
— За целувката си.
Сам прехапа устни.
— Предпочитам да те нападна изневиделица.
— Имате едно ново съобщение — чу се равният и безизразен глас на някаква мадама от мобилния ми.
Нацупих се и се облегнах назад в седалката си.
— Подлудяваш ме.
Той се ухили.
— Здрасти, миличка! Няма да повярваш на кого налетях днес — изжужа гласът на мама от високоговорителя.
— Нямам нищо против просто да ми се нахвърлиш — предложих. — Всъщност бих се почувствала направо чудесно.
Гласът на мама прозвуча възбудено:
— Наоми Ет! Нали се сещаш, от гимназията ми.
— Не мислех, че си такова момиче — отбеляза Сам. Надявах се, че се шегува.
Мама продължи:
— В момента е омъжена, надянала е здраво семейните окови и прочее неща от сорта. В града е съвсем за малко, така че с баща ти ще трябва да прекараме известно време с нея.
Намръщих се.
— Не съм. Но с теб всичко е различно.
— Така че довечера най-вероятно ще се приберем доста късно. Има някакви остатъци от храна в хладилника, а телефоните са си в нас, ако имаш нужда от нещо — завърши мама.
Моите си остатъци. От свинското с ориз и картофи, което лично бях сготвила.
Сам беше вторачил поглед в телефона. Междувременно безизразната мадама пое щафетата от мама: