— За да чуете съобщението си отново, натиснете едно. За да изтриете това съобщение…
Изтрих го. Сам продължаваше да гледа към телефона с някак отнесен вид. Не знаех за какво си мисли. Може би, подобно на мен, се бе оплел в мрежа от различни проблеми, всичките прекалено смътни, за да могат да бъдат предадени с думи, а още по-малко да бъдат разрешени.
Изключих телефона и неприятната електронна мелодийка явно изтръгна Сам от хватката на нерадостните му мисли. Извърна се към мен с блеснал поглед:
— Хайде да се махнем оттук!
Повдигнах вежди.
— Не, сериозно. Хайде да отидем някъде. Позволи ми тази вечер да те заведа на място, което предлага нещо по-добро от остатъци!
Не знаех какво да кажа. Може би точно това, което си помислих: наистина ли смяташ, че има нужда да ме питаш за подобни неща?
Вместо това обаче просто го слушах как бърбори, как думите му се препъват една в друга в старанието да бъдат произнесени възможно най-бързо. Ако не можех да подуша въздуха, най-вероятно не бих осъзнала, че нещо не е наред. Само че можех и долавях ясно сладникавата миризма на тревогата му. Какво го притесняваше? Нещо, което се бе случило днес? Или просто беше чул по радиото прогнозата за времето?
— Какво не е наред? — попитах.
— Просто искам тази вечер да се махнем от града. Да отидем някъде другаде. На миниваканцийка. Да изживеем няколко часа от нечий чужд живот, нали разбираш? Естествено, не е нужно да го правим, ако не искаш. Ако мислиш, че не е…
Прекъснах го:
— Сам. Млъкни.
Той млъкна.
— И просто подкарвай колата към въпросното място.
Той я подкара.
Излязохме на междущатския път и Сам потегли по него. Караше, докато небето не се обагри в розово, а прелитащите край нас птици не се превърнаха в неясни черни силуети. Беше толкова студено, че пушекът от ауспусите на колите се носеше във въздуха, подобно на стелеща се над шосето бяла мъгла. Сам шофираше с една ръка, другата бе преплела пръсти с моята. Да, определено беше доста по-добре от оставането вкъщи при свинското с ориз и картофи.
По времето, когато слязохме от междущатския, или бях свикнала с миризмата на тревога до степен вече да не ми прави впечатление, или Сам се бе успокоил, защото колата беше изпълнена единствено с мускусния му аромат на вълк и дива гора.
— Е — попитах, прокарвайки пръст по хладната му длан, — къде отиваме?
Той ми хвърли бърз поглед и видях тъжната му усмивка в светлината от таблото.
— Има един страхотен магазин за лакомства в Дълът.
Беше невероятно сладко, че е шофирал цял час, за да ме откара до магазин за лакомства. А и невероятно глупаво, предвид прогнозата за времето, което обаче не редуцираше по никакъв начин елемента на сладост.
— Никога не съм била там.
— Продават най-невероятните карамелени ябълки в целия свят. Както и едни лепкави неща, чието име дори не знам. Милиони калории зад стъклата на витрините. А горещият им шоколад… О, Грейс, просто не мога да ти го опиша.
Не знаех какво да кажа, защото бях абсолютно и крайно идиотски омагьосана от начина, по който беше произнесъл „Грейс“. Тонът му. Начинът, по който устните му бяха оформили звуците от името ми. Тембърът му, отекнал в главата ми като особено приятна мелодия.
— Дори съм писал песен за трюфелите им — призна си той.
Е, това нямаше как да не привлече вниманието ми.
— Чух те как свириш на китара при майка ми. Тя ми каза, че имаш песен, посветена на мен. Защо никога не си ми я пял?
Сам сви рамене.
Загледах се в ярко осветения град. Всяка сграда и всеки мост блестяха в смела борба със спусналия се твърде рано зимен мрак. Очевидно се движехме към центъра. Дори не помнех последния път, когато бях идвала тук.
— Би било много романтично — продължих. — И определено ще ти спечели допълнителни активи пред мен.
Сам не отклони очи от пътя, но устните му се извиха в усмивка. Моите последваха примера им, а после отново се загледах в сградите край нас. Той шофираше уверено, без дори да погледне към знаците, за да се ориентира по вечерните улици. Светлините се разтичаха в размазани блестящи струи по предния капак на бронкото, пътната маркировка препускаше край нас, отмервайки безвъзвратно отминали секунди.
Скоро Сам паркира, обърна се към мен и ми посочи добре осветеното и уютно на вид магазинче на няколко метра от нас: