— Готово е. Идвай.
Той се присви, усетил нахлулия леден полъх, и без да каже нищо, бързо се затича към бронкото. Благодарих на момичето, пожелах му лека вечер и тръгнах след Сам. На път към колата обаче забелязах нещо на тротоара, което ме накара да се закова на място. Под стъпките, които бяхме оставили самите ние, се виждаха други, по-стари, които не бях забелязала досега. Изглеждаха така сякаш някой известно време е крачил напред-назад пред вратата на магазинчето за сладкиши. Дълги, леки стъпки.
Проследих ги надолу по тротоара и видях тъмната купчинка, на около пет метра, в самия край на светлия кръг под близката улична лампа. Поколебах се за миг, мислех си, че просто трябва да последвам Сам в колата, но инстинктите ми настояха да видя какво е това. Да огледам купчината.
Така и направих. Бяха дрехи. Тъмно яке, джинси и поло, а по-нататък в снега се виждаха отпечатъци от лапи.
Четиридесет и четвърта глава: Сам
0°С
Може и да звучи глупаво, но едно от нещата, които обожавах в Грейс, беше това, че не бе необходимо да разговаряме непрекъснато. Понякога просто имах нужда от тишина — изпълнена с мисли, изпразнена от думи. Друго момиче сигурно би се опитало да ме въвлече в разговор, изнервено от мълчанието ми, но Грейс просто сплете пръсти с моите и положи глава на рамото ми, докато излизахме от Дълът. Не попита защо познавах толкова добре града или защо очите ми се спряха на отбивката, по която родителите ми завиваха към нашия квартал. Не попита защо едно хлапе от Дълът е заживяло в глутница близо до границата с Канада.
Когато най-накрая заговори, след като махна ръката си от моята, за да си вземе сладка от пликчето, тя ми разказа как веднъж, като малка, е направила курабийки с остатъците от сварените за Великден яйца, наместо със сурови, а след това се смя на тъпите ми шеги за убитите по пътя животни. Беше точно това, от което имах нужда — да се разсея, да се откъсна от реалността.
Тогава чух от джоба си кресчендо от дигитални писукания. Звънеше телефон. Първоначално се изненадах какво прави той в джоба, който смятах за празен, докато не си спомних как Бек го бе поставил в ръката ми. „Обади ми се, когато имаш нужда от мен“ — беше казал.
Странен избор на думи. Когато, а не ако.
— Това телефон ли е? — попита Грейс, смръщвайки вежди. — Имаш телефон?
Откъсването ми от реалността се разпадаше на остри късове край мен, докато вкарвах ръка в джоба си.
— Нямам — казах тихо.
Тя продължи да ме гледа и болката в очите й накара сърцето ми да се свие. Бузите ми поруменяха от срам.
— Всъщност имам — признах.
Натиснах бутона за отговор. Нямаше нужда да поглеждам към дисплея, за да видя кой се обажда.
— Къде си, Сам? Студено е. — Гласът на Бек бе изпълнен с искрената загриженост, която толкова много бях ценял през годините.
Усещах прикования в мен поглед на Грейс.
Нямах нужда от тази загриженост.
— Добре съм.
Бек млъкна и аз си го представих как анализира тона ми.
— Сам, не всичко в този живот е черно или бяло. Опитай се да разбереш. Отказваш дори да ми дадеш шанс да поговоря с теб. Да ти обясня. Кажи ми кога съм грешал за нещо.
— Сега — отвърнах и затворих. Натъпках телефона обратно в джоба си, надявайки се донякъде да иззвъни отново, за да не вдигна.
Грейс не ме попита кой е бил. Не попита защо съм бил толкова лаконичен и защо тонът ми е бил толкова леден. Знаех, че очаква сам да й обясня всичко това, знаех също така, че трябва да го сторя. Но не исках. Аз просто… просто не можех да понеса идеята, че тя ще види Бек в подобна светлина. А може би самият аз не можех да понеса идеята да призная пред себе си, че виждам Бек в подобна светлина.
Не казах нищо.
Грейс преглътна и извади собствения си телефон.
— Това ми напомня, че трябва да погледна за някакви съобщения. Как ли пък не! Все едно някой от нашите ще се сети да ми се обади.
Тя се загледа в телефона си; синята светлина на дисплея осветяваше дланта й, хвърляше призрачни сенки върху лицето й.
— Е, звъняли ли са? — попитах.
— Разбира се, че не. В момента са прекалено заети да се хилят заедно със старите си приятели. — Набра някакъв номер. Чух мърморене от слушалката, твърде тихо, за да различа думите. — Здрасти, аз съм. Аха. Да, добре съм. Да. Да. Да. Хубаво, няма да ви чакам. Забавлявайте се. Чао.