Затвори капачето, извърна кафявите си очи към мен и се усмихна накриво:
— Хайде да избягаме някъде и да се оженим, а?
— Ще трябва да отидем до Вегас. Съмнявам се някой наоколо да се съгласи да ни венчае в това време на денонощието, освен ако не открием пиян свещеник или отзивчив елен.
— Бих заложила на елена — каза Грейс със сериозен тон. — Пияният свещеник ще ни бърка имената и това ще провали романтиката на ситуацията.
— Всъщност за сватбената церемония на върколак и момиче един елен ми се струва странно подходящ избор.
Грейс се разсмя:
— Пък и най-сетне ще успея да привлека вниманието на родителите си. Мамо, тате, аз се омъжих. Ама не ме гледайте така. Той ще споделя постелята ми само през част от годината.
Тръснах глава. Чувствах, че трябва да й благодаря за това, че е обърнала всичко в шега, но вместо това казах:
— Беше Бек. Той ми се обади.
— Онзи Бек?
— Аха. Бил е в Канада със Сейлъм — един от вълците в глутницата, който е напълно откачен. — Това бе само част от истината, но поне беше истина.
— Искам да се срещна с него! — отсече веднага Грейс. Сигурно съм я изгледал странно, защото уточни. — Имам предвид с Бек. Той на практика ти е баща, нали така?
Преместих очи от пътя към побелелите си от стискането на волана кокалчета. Странно бе как някои хора възприемаха кожата си за даденост и никога не бяха и помисляли за възможността да я загубят. Бели се плътта ми, за това не зная лек. Губя всичко аз от себе си./Да, боли да си човек. Помислих си за най-бащинския спомен, който имах от времето, прекарано с Бек.
— Той имаше една голяма скара в къщата и си спомням как един ден, по-точно една вечер, беше страшно уморен и не му се готвеше, така че ми каза: „Сам, тази вечер ти ще ни нахраниш“. Показа ми как да проверявам с вилица пържолите, за да знам до каква степен са се опекли, и как да ги обръщам бързо, за да останат сочни.
— Станали са страхотни нали?
— Изгорих ги, все едно ги бях стоварил директно в ада — отвърнах. — Бих ги сравнил с въглени, но би било нечестно, защото някои въглени все пак може и да стават за ядене.
Грейс се разсмя.
— Но Бек изяде неговата — казах и се усмихнах тъжно при спомена. — Каза, че това е най-добрата пържола, която е ял в живота си, защото не му се е налагало да я пече сам.
В момента всичко това ми се струваше толкова далечно.
Грейс се усмихваше, сякаш старите истории за мен и водача на глутницата ни бяха най-страхотното нещо на света. Сякаш я вдъхновяваха. Сякаш означаваха нещо. Бек и аз, баща и син.
Пред очите ми изникна образът на хлапето в тахото, което простена: „Помощ“.
Грейс попита:
— Колко време е минало? Имам предвид — не от пържолите. От момента, в който си бил ухапан.
— Бях на седем. Случи се преди единадесет години.
— А защо си бил в гората? Ти си от Дълът, нали? Или поне така пише в шофьорската ти книжка.
— Не бях ухапан в гората. Писаха за това във всички вестници.
Грейс ме гледаше напрегнато. Отклоних очи към тъмния път пред нас.
— Два вълка ме нападнаха, докато се качвах на училищния автобус. Един от тях ме задържа на земята, докато другият заби зъби в мен. — Всъщност го беше направил съвсем леко, почти нежно. Сякаш единствената му цел е била да ми пусне кръв. Но всъщност именно това е била целта му, нали? Сега, когато се връщах назад, всичко ми се струваше болезнено очевидно. Никога не ми беше хрумвало да погледна отвъд този простичък детски спомен за нападението, да се замисля за начина, по който Бек бе влязъл в живота ми, след като собствените ми родители се бяха опитали да ме убият. Бях толкова близък с Бек, а самият той беше толкова съвършен, че никога не се бях опитвал да потърся нещо под повърхността. Чак сега, докато разказвах историята си на Грейс, осъзнавах с кристална яснота, че нападението не е било инцидент. Бил съм избран. Бил съм предварително набелязана плячка в техния лов. Също като онези хлапета в тахото. Бяха разрушили живота ми, а после Бек бе дошъл, за да събере внимателно парчетата и да съгради от тях нещо ново.
Чувах гласа му в главата си: Ти си най-добрият сред тях. Беше вярвал, че ще го надживея и ще поема водачеството на глутницата. Трябваше да съм разгневен. Бесен заради начина, по който бяха отнели живота ми. Въпреки това не чувствах нищо. Бях съвършено лишен от емоции. Празен.
— Насред града? — попита Грейс.