Напрягам се докрай, за да блокирам усещането за болка в коляното:
— Какъв е планът?
Това е едно от хубавите качества на Къртис. Знам, че винаги има план.
— Ще огледаме за Дейл, но бързо. Защото ако е прекарал нощта навън…
— Да…
— После ще видим дали можеш да слезеш до долу пеша. Ако не можеш, ще се разделим. Двама ще слязат, а другите двама ще останат тук и ще чакат да пуснем лифтовете.
В целия план има един проблем. Те с Брент ще слязат, аз ще трябва да остана с Хедър, а ние все още не сме сигурни дали тя и Дейл не стоят зад това.
— Мога да сляза и сам — добавя Къртис.
— Не, в никакъв случай. — В такъв терен се спускаш с приятел, защото има всякакви опасности. Пукнатини, лавини, зъбери. Снегът не е плътен, ще стърчат камъни и когато бурята удари, нищо няма да се вижда. Освен това не знаем дали някой не се спотайва там. Ако стане нещо, няма как да разберем.
Слагам коленната шина върху грейката:
— Ще успея да сляза пеша.
— Нека първо да претърсим с Брент.
— Не. Не се отделям от теб.
— Окей. — Струва ми се, че го казва с облекчение. — Но трябва да тръгваме, за да не ни застигне бурята по средата на пътя.
Напъхвам клетия си крак в сноуборд обувката, опитвайки се минимално да свивам коляното. Стелките са мокри и студени, снощи трябваше да ги изсуша на огъня, но поне студът отвлича вниманието ми от болката. Затягам връзките и слагам очилата на главата. Предавателят още е във вътрешния ми джоб.
Излизаме в коридора и Къртис чука на вратата на Хедър.
— Хей, ние сме.
Брент отваря вратата, косата му стърчи във всички посоки, има черни кръгове под очите.
— Можахте ли да спите? — пита Къртис.
Брент прави физиономия:
— Да кажем, че ако имах един „Смаш“, щях да го изпия.
— „Смаш“ не фалираха ли преди няколко години? — казвам аз.
— Фалираха — казва Брент, — да бяха измислили по-приличен вкус.
— Как е Хедър? — пита Къртис.
Брент отваря широко вратата. Направили са също като Къртис — сложили са матраците на пода един до друг. Хедър се е свила на кълбо на единия с измъчен вид и подпухнали очи, вкопчила пръсти в юргана. Сигурно Брент е наредил матраците така, за да може да я прегърне. Трогателно, но не съм изненадана. Брент наистина е много свестен. И сигурно храни по-топли чувства към нея от собствения ѝ мъж.
Хедър отваря очи. И пак ги затваря, като вижда, че сме ние. Обръща лице на другата страна.
Къртис извежда Брент в коридора.
— Тя спа ли въобще?
Брент понижава глас:
— Не, в ужасно състояние е. — Той разтрива очи. — Какъв е планът?
— Идва буря. Търсим бързо Дейл и после се махаме оттук — Къртис ме поглежда, — ако Мила смята, че коляното ѝ ще издържи.
— Ще издържи — казвам аз.
Брент, изглежда, се колебае:
— Слизането е дълго. Какво ще правим с Хедър?
С Къртис разменяме погледи. По дяволите. Започваме отначало. Тя може да използва борда на Дейл, но няма да е лесно.
Брент проверява ключа за електричеството.
— Имаме ток. Да видя ли какво става с компютрите?
— Сигурно ще ти трябва парола — казва Къртис.
— Струва си да опитам — казва Брент, — ако вляза, мога да пратя имейл до курорта и ще пуснат лифта.
— Много е рисковано да ходиш навън самичък — казвам аз на Къртис, — по-добре да не се делим. А и не можем да оставим Хедър сама.
— Ще я взема с мен — казва Брент. — И брадвата.
Къртис кима.
— Окей, ако се забавиш, ще дойдем да те търсим, но ти внимавай.
Двамата с Къртис взимаме бордовете си. С отвертка в едната ръка и борда в другата той ме подкрепя по коридора.
— Трябва да хапнем нещо — Къртис ме повежда към ресторанта. — Седни тук. Какво искаш?
Отварям уста да възразя. Той въздиша.
— Окей. — По-малко от пет минута съм на крака, а коляното ми още се е подуло, трябва да го пазя за дългото слизане. — Просто ми донеси най-лесното.
Еленът от стената гледа злокобно с лошите си очи. Не мога да го търпя. Куцукам до камината и се надявам, че не е завинтен на стената. Отблизо очите му дори не са еднакви. Едното е лъскаво кафяво, а другото — черно, сякаш се е счупило и някой го е поправил. Хващам дървената плоча с две ръце. Размърдвам я. Нещо изскача от гърба ѝ. Кабел. Горе-долу на нивото на лявото око на елена.
Подът под мен пак се раздвижва. Взирам се в лъскавото око. Това ли е, което си мисля?
54
Десет години по-рано
Одет гърчи пръсти в лимоненозелените си ръкавици.
— Цяла зима тренира за това състезание. Къде е сега?
Не е за вярване, но успя да получи девет точки на последния трик, въпреки че е толкова разстроена от отсъствието на Саския. Гледа ме така, сякаш усеща, че знам повече, отколкото ѝ казвам. Не бива да разбира какво направих.