Не мога да повярвам, че Саския не се яви на състезанието. Тази сутрин прекалих. Мисля за състоянието, в което е била, след като си тръгна от моя апартамент. Къртис седи върху снежния насип встрани. Одет отива при него пак да го разпитва.
Брент също не се яви. Защо? Дано не съм аз причината.
Гледам полуфинала на мъжете, но всъщност нищо не виждам. Одет бърза към мен, клати глава.
На върха на пайпа момичетата се подготвят за финала. Коментаторът звучи така, сякаш е изпил няколко „Смаша“ за закуска или пък коментира конни надбягвания.
Клер Донахю е в червено, Одет Голин — в зелено, Мила Андерсън — в синьо…
Нямам представа как стигнах до финала. Движа се на автопилот.
— Ще правиш ли криплър? — пита ме Одет.
Другите четири момичета гледат към мен.
— Вероятно — казвам аз.
Одет оглежда пистата, дори в този момент продължава да търси Саския.
— Трябваше да е тук. Мила, знаеш ли нещо? Ако знаеш, моля те, кажи ми.
Мога ли да разчитам, че Брент и Саския ще си мълчат? Брент може би. Но Саския, едва ли. Да кажа ли на Одет, че съм я видяла тази сутрин? Защото ако после се разбере, ще изглежда подозрително. Отварям уста.
— Сутринта… — започвам аз.
Одет Голин!, извиква коментаторът.
По дяволите. Лошо съвпадение. Или може би добро, защото ме спасява от отговора.
— Какво? — пита Одет.
— Ще ти кажа после — отвръщам аз.
— Какво ще ми кажеш?
Сега вече съвсем се разтревожи. Не трябваше да си отварям устата:
— Върви.
Тя се обръща неохотно и проверява автоматите. Тръсва глава, сякаш се опитва да се освободи от мислите си. И полита надолу.
Гигантски тейлграб — крещи коментаторът, когато се приземява след първия скок, — и чисто приземяване!
Одет се засилва по отсрещната стена, полита напред и се обръща с главата надолу.
Закача ръба на пайпа. С лицето си.
Извиквам, възкликват и повечето зрители, но най-лошото тепърва предстои. Тялото ѝ все още е точно над главата и се накланя в неправилната посока.
Невъзможно е да се гледа. Знам какво ще се случи, но не мога да направя нищо, освен да седя, впила пръсти в дланите си, когато бледият ѝ врат се накланя под невъзможен ъгъл. Тялото ѝ се премята по ужасяващ начин и се свлича надолу по стената до дъното на пайпа.
Ооо! Какво ужасно падане за Одет Голин — крещи коментаторът.
55
В настоящето
Къртис влиза в ресторанта с по един банан във всяка ръка.
— Това ще свърши ли работа?
Слагам пръст на устните си. Той вижда еленската глава и се намръщва. Мълчаливо му показвам как тънкият кабел се спуска по стената между дъските на ламперията, заобикаля полицата на камината и стига до контакта над перваза на пода.
— Това камера ли е? — Нелепо е, че шептя. Ако някой ни наблюдава, вече е видял как я изваждам.
— Вероятно.
— Дали има звук?
— Много е възможно. — Къртис сграбчва дървената плоча с еленската глава, явно иска да я изтръгне от стената, но накрая я оставя да виси и ме придърпва към вратата.
Навеждам се към него:
— Не е нормално охранителна камера да е маскирана по този начин.
— Права си.
— Мислиш ли, че има и други?
Той затваря очи.
— Може да са навсякъде. Могат да ги гледат на лаптоп, или на телефон.
— Но защо?
— Нямам отговор, но сигурно затова пуснаха тока. Батериите издържат само няколко часа. — Той вдига сноуборда си. — Да вървим. Колкото по-бързо свършим с претърсването, толкова по-скоро ще се махнем оттук.
— Не трябва ли да предупредим Брент. — Къртис прехапва устна. — Трябва да знае. — Дори ако Къртис не му вярва, аз му вярвам, струва ми се.
Къртис ми подава банана.
— Чакай тук. Връщам се веднага — и се затичва с борда под ръка.
Продължавам надолу по коридора, покрай ски гардеробите, към главния вход и пътьом беля банана. Искам да видя какво е положението с вятъра от тази страна на сградата.
Отвътре стъклото е заскрежено. Оставям борда и банана на пода и вадя ръкавиците от джоба.
Къртис тича към мен.
— Казах да чакаш. Защо не можеш поне веднъж да ме слушаш?
— Знаех, че ще ме настигнеш.
Лицето му е червено.
— Опитвам се да ни измъкна оттук. Трябва да съм сигурен, че ще правиш каквото ти казвам.
— Щом кажеш „скачай“, да скачам, това ли искаш? — Знам, че сега не е нито времето, нито мястото за тези разговори.