— Чакай — казвам аз, — нека да съм отпред. По-лека съм.
— Просто изпълнявай. — Тонът му е рязък.
Сещам се за спора ни преди малко. Окей. Ще го следвам. Така поне ще мога да го хвана за якето, ако започне да пропада. Затягам шината на коляното, за да съм максимално готова да поема тежестта му.
Пристъпваме напред. Проверявам мястото, преди да стъпя. Очаквам всеки миг снегът да се продъни под мен.
— Кой би направил такова нещо? — сумти Къртис.
— Сега поне Хедър е извън съмнение, нали така?
— Не знам. Тя и Брент. Не ми е ясно какво става.
Спомням си нещо от вечерта.
— Снощи в кухнята — казвам с неохота, — Хедър каза нещо и Брент я накара да млъкне, сякаш не искаше да го чуем.
Той рязко обръща глава.
— Пропуснал съм го. Но забелязах, че си разменят погледи. Звучи нелепо, но може ли да имат връзка? И да са искали да се освободят от Дейл?
— Не — казвам аз, като не искам да си призная, че и на мен ми мина през ума. — Това преди десет години е станало само веднъж.
— Откъде знаеш, че като са се върнали в Англия, не са продължили тайно да се виждат? Или пък са се срещнали някъде, може би след като се е омъжила, и са подновили връзката. Може да се е страхувала какво ще стане, ако го изостави заради Брент. Дейл е доста властен мъж.
Беше, мисля си аз, но не го казвам.
— Не твърдя, че Брент и Хедър стоят зад кутията на Пандора — казва Къртис, — но може да са видели ситуацията като шанс Дейл да претърпи злополука.
— В никакъв случай. Брент не би направил такова нещо.
— Идеята може да е била на Хедър.
— Но да заложи такъв капан, това е лудост. — Още по-налудничаво ми се струва, че Къртис може да го допусне. Сещам се как се разстрои, когато усети парфюма на сестра си. Опитва се да се държи, но е ужасно стресиран.
После се сещам как Дейл ме заплаши. Колко бързо стана агресивен. Освен това не е ясно къде е бил Брент, когато Дейл изчезна. Значи може и да е възможно.
— По дяволите — ръмжи Къртис.
— Какво?
— Брадвата е у тях.
Продължаваме към сградата.
Когато приближаваме, Къртис снижава глас:
— Ако съм прав, трябва да се правим, че нищо не знаем, иначе може да сме следващите. Но ако греша, трябва да им кажем какво открихме.
— Какво точно предлагаш?
— Трябва да подложим Брент на проверка.
— Как?
Къртис поглежда нагоре към капана.
— Не се сещам за друг начин, освен да го изпратим там и да видим какво ще направи. Дали знае за капана, или ще продължи да върви.
— Много е рисковано.
— Длъжни сме да разберем.
Гледам го ужасена. Нараних Брент толкова много, но това сега ще го съсипе.
Къртис сочи към небето. Вече вали — малки, фини снежинки, които едва се виждат на белия фон. Облаците още са потъмнели. Времето тук се променя много бързо.
— Трябва да го направим веднага — казва Къртис, — защото бурята скоро ще връхлети.
58
Десет години по-рано
Всеки спортист познава рисковете в своя спорт. Взимаме всички възможни мерки, после закопаваме рисковете колкото се може по-дълбоко в съзнанието си и се стараем да не мислим за тях. Иначе ще повлияе на резултатите ни.
Но когато виждам Одет в тясното болнично легло, заобиколена с машини и тръбички, които се извиват изпод чаршафите, трябва да погледна истината в очите за това, което сноубордът на халфпайпа може да ни причини.
За един миг разруши едно силно и здраво тяло до състояние, в което вече не може да изпълнява основните си телесни функции. Тези ръце и крака, независимо от силните мускули, вече не могат да се движат.
Придружих я на въжената железница. Не ме пуснаха да се кача в линейката, затова скочих в моята кола и слязох в долината. Радвам се, че напуснах състезанието. Иначе с нея нямаше да има никого. Братята ѝ са на ски състезания в Австрия, болницата още не може да се свърже с тях. Родителите ѝ идват от другия край на Франция, но прогнозите за тежки снеговалежи в Алпите ще ги забавят.
Гледам неподвижното ѝ тяло. Клетият ѝ нос се е надул като балон и две огромни синини се разливат бързо под очите ѝ, но другите контузии, тези, които не се виждат, ме тревожат най-много.
Докторът смята, че си е счупила врата.
Не мога да се освободя от една-единствена мисъл: аз съм причината за това.
Когато си тръгвам от болницата, навън вече е тъмно и вали тежък сняг. Не е никаква пролет. Карам бавно по острите завои обратно към Лю Роше. Към средата на пътя гумите ми така се пързалят, че слизам да сложа вериги.