Когато най-после се прибирам в апартамента, измръзнала и мокра, вдигам телефона си от масата и виждам десет пропуснати обаждания от Къртис. Нямам повече минути в телефона, затова вдигам ципа на якето и излизам пак навън. На главната улица колите пълзят след снегорина, моторите реват, чистачките танцуват.
В далечината самотна фигура се движи в другата посока. Познавам го по походката.
— Брент! — извиквам аз.
Той не се обръща. Защото не ме е чул? Или защото не иска да говори с мен? Не съм сигурна. Продължавам по улицата, надявайки се, че Къртис още е буден.
Той рязко отваря вратата, задъхан. Лицето му помръква, като ме вижда.
— Виждала ли си сестра ми?
— Не.
— Къде беше?
— В болницата с Одет. — Краката ми са прогизнали. Изтръсквам снега от ботушите и го следвам вътре.
— Как е тя? — пита той.
Думите засядат в гърлото ми.
— Зле.
Той притваря очи за миг.
— Предполагам, че Саския не се е появила в болницата?
— Не.
Къртис псува.
— Мисля, че ѝ се е случило нещо.
— Звъня ли ѝ на мобилния?
Малко е вероятно, защото Саския рядко взима телефона си в планината, като и аз.
— Не отговаря — казва Къртис.
— Значи не се появи на състезанието, след като си тръгнах?
— Не.
Обхваща ме чувство за вина. Тази сутрин исках да я нараня. Надявам се да си счупиш врата. А сега е възможно да съм я наранила наистина. Не трябваше да го правя.
Къртис ме гледа озадачен.
— Какво? Знаеш ли къде е?
— Не.
— Кога я видя за последно?
Бузите ми пламват още повече.
— Рано тази сутрин. Остана при мен през нощта.
— Така ли?
Виждам, че е изненадан.
— Последни напуснахме бара. — Внимателно подбирам думите си, защото не искам да лъжа. — Разбъбрихме се приятелски, като никога, и се разходихме по улиците. Жулиен беше пред нейната врата. Беше написал нещо гадно върху пощенската ѝ кутия.
Лицето на Къртис потъмнява.
— Той ли е бил?
— Да. Така или иначе, поканих я у нас и остана да пренощува. Тръгна си към осем сутринта.
— Само ако ѝ е направил нещо… — Къртис псува и грабва якето си. — Отивам да го посетя.
Хващам го за ръката.
— Не е добра идея. — Виждам колко е вбесен. Очите му се присвиват. — Наистина — казвам аз, — ще те приберат за побой. По-добре се обади в полицията.
— Добре. — Той освобождава ръката си и изважда телефона.
Чакам на дивана. Говори на френски, така че не знам какво казва, но звучи сякаш спори.
Той псува и затваря.
— Казаха ми да изчакам два дни.
— Някой от останалите не я ли е виждал? — питам аз.
— Звънях няколко пъти на Дейл, щом вдигне, започва да крещи, че е съсипала и неговия, и живота на Хедър, и ми затваря. А Брент е неадекватен.
— Казва ли защо не се яви на състезанието?
— Каза, че си е изкълчил коляното.
Къртис явно се съмнява. Аз също. Само този сезон Брент беше получил комоцио, разтежение на пищяла и цял куп други контузии, но нищо не можа да го спре. Освен това като го видях преди няколко минути, си ходеше съвсем нормално.
Тогава какво му е попречило да участва в състезанието?
През всичките месеци на подготовката ни никога не съм си представяла, че може да се случи такова нещо — че Одет ще бъде единствената от групата, която поне частично ще участва във финала — и виж какво стана с нея.
Къртис крачи из стаята.
— Обади ли се на Планинската спасителна служба? — питам аз.
— Да, но вече се стъмваше — казва той. — Свързаха се с офиса на курорта и оттам казаха, че има разминаване с картата ѝ за лифта. Според компютъра въобще не се е качвала в планината.
— Но нали си я видял? — казвам аз.
— Брент и Хедър са я видели. Аз видях само сака ѝ за сноуборд.
От начина, по който поглежда настрани, усещам, че има нещо, което не ми казва.
Продължава да крачи из стаята:
— Какво да направя? Не мога да карам хората да рискуват живота си, след като не е ясно дали е била горе. — Той въздиша и клати глава. — Може просто да се е нацупила и да се е разкарала нанякъде. Със сестра ми човек никога не знае.
59
В настоящето
Къртис сграбчва дръжката на входната врата.
— Чакай — казвам аз, — не искам да го правим. Вярвам на Брент.
— Аз пък не му вярвам — казва Къртис, — не е същият човек отпреди десет години. Бяхме добри приятели, но сега не може да ме погледне в очите.
Не искам да призная собствените си съмнения.
— Може да има и други капани. Ами ако грешиш и той умре?
— А ако не греша?