Поглеждам към крачола на Къртис. Има разпрано. Това е нова грейка. Тъй като напрежението от състезанието е отминало, двамата са усмихнати до уши. Има си причина. Къртис стана трети, Брент — пети. Добро представяне за британските момчета.
Нов порив на вятъра подхваща кабината и всичко в стомаха ми се надига. Вонята на застоял цигарен дим също не помага — който се е возил преди нас, не е уважил табелката „Пушенето забранено“.
Качих се тук, за да се пусна един-два пъти и да си изкарам яда. Слава богу, че двамата скочиха в кабината с мен, за да спра да се тормозя за днешния огромен превал. Така или иначе, когато сините очи на Къртис са насочени към мен, ми е трудно да мисля.
— Защо не останахте долу да празнувате? — казвам аз.
— Винаги правя едно-две пускания след състезание, за да се отпусна. — Къртис поглежда към Брент. — А Брент го преследваше онази швейцарка от снощи. Трябваше да се измъкне.
Усмихвам се и обръщам поглед към сноубордовете, изправени зад прозореца. Бордът на Брент е така облепен със стикерите на спонсорите му, че не мога да различа точно кой модел е. Някакъв „Бъртън“. Предполагам, че е моделът на Шон Уайт. Ако продължава да се пуска толкова силно, догодина „Бъртън“ може да пусне нов модел, „Брент Бакши“.
Кимам към стикера на „Смаш“.
— Наистина ли пиеш тая гадост?
— Защо? Искаш ли една? — Брент рови из раницата си и изважда лъскава оранжева кутийка, отваря я и ми я подава.
— Не — казвам аз, — всъщност да, никога не съм я опитвала. — Сръбвам. — Ъ-х. Има вкус на освежител за уста. — Връщам му я обратно. — Чух, че има кофеин колкото три кафета.
— Колкото пет. — Брент се изправя, тъмната му коса докосва тавана на кабината. Той плъзга прозореца надолу и студеният въздух се втурва вътре, докато изсипва напитката през пролуката.
— Какво правиш? — казвам аз. — Мармотите няма да могат да заспят зимен сън.
— Не мога да я понасям тази гадост. — Брент вдига стъклото и напъхва празната кутийка в раницата. — Не казвай на никого, защото ми плащат за сезона.
Харесвам Брент. Напомня ми за един от приятелите на брат ми, Барнзи.
— Повече от „Бъртън“ ли ти плащат? — питам аз.
— Плащат ми повече от всичките ми други спонсори, взети заедно.
— Наистина ли? — Обаче има логика. Брент е от тези, които не играят на дребно. Перфектен е за лице на продукт.
— Когато ми казаха колко ми предлагат, им казах, че ще си татуирам марката им на задника.
— Не си, нали?
Брент се изправя, повдига якето си и сграбчва ластика на грейката, сякаш ще я смъкне надолу:
— Искаш ли да видиш?
Не знам дали говори сериозно, поглеждам към Къртис.
Къртис вдига ръце:
— Не гледай мен. Защо смяташ, че съм му виждал задника?
Брент се засмива и сяда обратно. Той има нахакано самочувствие, което идва от факта, че е изключително добър, и то в спорт, който включва летене на огромна височина. Но също така обича да се шегува с това. Да не говорим, че е много готин с вечната си усмивка и невероятно тъмните си очи.
Преди да дойда тук, го бях виждала по телевизията. Водещата, май се казваше Анна, много привлекателна жена на около четиридесет, го попита кои мускули са най-важни в сноуборда. Почти всичките, отговори той. Но тя го убеди да си свали ризата, той се съблече и тя го заопипва от горе до долу. Другият водещ трябваше буквално да я озапти.
Беше шокиращ пример на сексизъм с обратен знак. Ако обърнем половете — мъж водещ и жена спортистка — щеше да предизвика всеобщо възмущение. Но в този случай половината от публиката в студиото ѝ се присмиваше, а другата изразяваше бурното си одобрение. Брент се отпусна назад и показа, че не приема всичко това на сериозно.
Разбира се, има страхотни мускули. Признавам го. Но те нямат същото въздействие върху мен, каквото има Къртис.
Сграбчвам седалката, защото кабината се заклаща още по-силно, след което забавя ход почти до пълзене.
— Знаеш ли, че тази сутрин Дейл ми поиска един „Смаш“ — казва Брент на Къртис.
— Така ли? — казва Къртис.
— Той се прибра с барманката снощи.
— Коя, Хедър?
— Не знам как се казва.
— Дълга черна коса?
— Същата.
— Тя живее със сестра ми — казва Къртис. — Извадила му е душата, нали? Имаш късмет.
Двамата се смеят.
— Дейл на кое място завърши? — питам аз.
— Седми — казва Къртис.
Интересно ми е да наблюдавам отношенията между Къртис и Брент. Съперници са, но между тях има и приятелство. Къртис е по-голям — трябва да е на двайсет и четири или пет, което не е малко за професионален сноубордист. Хлапетата днес печелят големи състезания по на петнайсет и много малко продължават да се състезават след двайсет и пет. Младите меки кости не се чупят толкова лесно. Дали Къртис се чувства заплашен от бързия възход на Брент? Вероятно.