— Спрете!
Брент хваща Дейл за рамото.
— Дай по-кротко.
Дейл го удря в корема. Започва масова тупаница, а аз твърде ясно си спомням какво се случи, когато тези тримата се биха за последно.
Трябва да ги спра, преди някой да пострада, но какво да направя? Не мога да извикам полиция.
Къртис отново се приближава към Дейл. Надявайки се, че няма да ме удари, заставам пред Дейл.
— Спри!
Тялото на Къртис се блъска в моето.
— Кутията на Пандора — казвам аз, — сякаш някой нарочно се опитва да ви сбие. Не се поддавайте.
Къртис е стиснал челюсти, очите му горят. Десетина секунди стоят настръхнали един срещу друг, после той неохотно кимва с глава. Пронизвайки Дейл с поглед, се отправя към стола си. Дейл продължава да мърмори, но също си отива на мястото. Всички се съвземаме и си поемаме дъх.
— Трябва да обсъдим кой може да е написал онези бележки — казвам аз, — защото който и да го е направил, ни познава доста добре.
— Чакай малко — отвръща Брент.
— Не казвам, че всичко е вярно — отбелязвам аз — Искам само да кажа…
Къртис ме прекъсва.
— Права е. Мисля, че само седем души са могли да го направят. Едната загуби ръцете и краката си. Другата изчезна преди десет години и вече е обявена за мъртва. Оставаме само ние петимата.
Думите му увисват във въздуха. Всички нервно се оглеждаме наоколо.
— Някой чувал ли се е с Одет? — пита Дейл.
Под масата с всичка сила забивам нокти в дланите си. Той гледа към мен, затова клатя глава отрицателно. Съзнателно не съм правила опити да я проверявам в Гугъл. Така мога да се преструвам, че се е оправила по някакъв фантастичен начин. Или поне, че донякъде е възвърнала движението на крайниците си. Защото ако не е…
— Миналата седмица я потърсих по фейстайм — казва Къртис.
Рязко се обръщам към него:
— Поддържате връзка?
— Не точно. Един или два пъти, след като се махнахме оттук.
— Тя ми каза да се разкарам — казвам аз, — че не иска повече да ме види.
— Не го приемай лично — отвръща Къртис. — Тогава и на мен ми каза същото. Изчаках да мине доста време, преди да ѝ се обадя.
Подготвям се вътрешно.
— Е, как е тя?
Тъгата в очите му ми казва всичко, което искам да знам.
— Още е в инвалидна количка. Може да движи ръцете си, но съвсем малко. Мислех да отида да я видя преди или след нашето събиране, в зависимост от това къде се намира в момента. Но тя отказа.
Хедър става:
— Защо седим тук? Искам да се махна оттук.
Тя поглежда към Дейл, сякаш може с магическа пръчка да я транспортира до курорта през петнайсетте километра от лед и скали, в абсолютната тъмнина.
— Никъде няма да ходим тази нощ — тросва се той. — Трябва да чакаме до сутринта.
Тя ни оглежда за потвърждение.
— Повярвай ми — казва Къртис, — ако имаше начин, отдавна щях да съм се махнал.
Подкрепям го:
— Твърде опасно е да се движим в тъмнината. В леда е пълно с пукнатини.
Хедър сяда с неохота. Отново настъпва тишина. Брент изсипва остатъка от уискито в чашата си и я обръща. Вдигам една обърната бутилка от бира. Върху масата има бирена локва, но после ще се тревожа за това.
Хедър сграбчва ръката на Дейл толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляват:
— Кой би направил това?
Изглежда, никой не иска да изрече очевидното.
— Това е заради Саския, нали — казвам аз, като се старая гласът ми да не трепери. — Някой мисли, че някой от нас я е убил. Може да не е напълно сигурен, иначе щеше да отиде в полицията, но има подозрение, затова ни доведе тук, за да разкрие убиеца.
Надявам се, че чувството за вина не е изписано върху лицето ми.
Окей си. Никой не знае какво направи.
Не знам какво ме плаши повече: шансът да ме разкрият? Или възможността Саския да не е умряла така, както си го представях, а от ръката на някой от тези тримата?
По начина, по който се гледат един друг, май всички си задават този въпрос.
Ти ли уби Саския?
Освен ако някой от тях е този, който я е убил.
Къртис си прочиства гърлото.
— Вижте, дори не сме сигурни, че сестра ми наистина е мъртва.
Дейл измърморва нещо. Къртис скача:
— Какво каза?
По дяволите. Пак се почва.
— Хайде, стига за тази вечер — казвам на Къртис, докато той заобикаля масата, за да докопа Дейл. — Много е късно и всички сме на нокти. Ще говорим на сутринта.
Брент прекъсва Къртис:
— Време е да лягаме, брато.
Къртис гледа към Дейл. После се обръща кръгом, грабва чантите си и излиза от ресторанта. Нещо в отпуснатите му рамене ме трогва. Отново изглежда напълно сломен. Поглеждам към Брент, тревожа се да го оставя сам с Дейл, но хуквам след Къртис, грабвайки багажа си в движение.