— Каква досада човек сам да си плаща сноуборда, нали? Не е най-евтиният спорт.
Усмихва се пресилено.
— Така е, понякога се замислям дали да не се преместя във Франция. Ако знаех повече от две думи на френски, сигурно щях.
Лондонският му акцент е успокояващ и близък.
Но начинът, но който ме гледа, не е. Толкова е резервиран.
Навежда се напред, измъква бутилка уиски изпод леглото и ми я подава. Сигурно я е задигнал от ресторанта.
— Искаш ли?
— Не, благодаря.
Той надига бутилката. Толкова е необичайно, че пие.
— Работиш ли още като модел? — питам го аз.
— Не. Твърде съм стар.
Стига общи приказки. Инфантилната ми страна иска да го попита дали е спал с Хедър, но това ще ни накара да се почувстваме още по-неловко, така че го оставям за друг момент, пък и утре мога да притисна Хедър до стената.
Поемам си дълбоко дъх.
— Всъщност кой мислиш, че ни е поканил тук?
Брент ми хвърля страничен поглед.
— Имаш предвид, ако приемем, че не сме аз или ти?
— Ти ли ме покани?
— Не.
— Окей. И аз не съм те поканила.
Тъмните му очи блесват отново. По дяволите. Май наистина си е помислил, че отново искам да се виждаме. Някой го е подмамил тук точно както използва Къртис, за да подмами мен.
Загръщам се по-плътно с юргана.
— Тогава кой е?
— Обзалагам се, че е Къртис — казва Брент.
— Наистина ли?
— Замисли се. Той разполага с пари.
— Не може да бъде — казвам аз, — виж как побесня, като отворихме кутията на Пандора. Не ми казвай, че се е преструвал. И защо ще чака десет години? Не виждам смисъл.
Брент повдига рамене.
Струва ми се нелоялно да го споделям, но искам да знае, че Къртис не стои зад тази работа:
— Той дори не е сигурен, че Саския е мъртва. Преди малко ми изкара акъла в коридора. Каза, че е усетил парфюма ѝ.
— Мисли си, че още е жива? — Брент клати глава. — Ще му се. Нормално е идването тук да събуди спомени. Клетият нещастник. Знаеш колко бяха близки, макар че му късаше нервите. Затова смятам, че точно той дърпа конците.
— Може, само че има още нещо. И аз го усетих.
Брент ме гледа със съмнение.
Сменям темата:
— По едно и също време ли пристигнахте всички в залата?
— Не, аз пръв влязох вътре. Проверих ресторанта и видях, че е празен. Следващото най-очевидно място беше залата за празненства.
Интересно, как е направил този извод преди всички нас. Да не би той да стои зад това?
Изучавам го и се мразя, че го подозирам:
— Доста хитро… как ни отделиха от багажа, като ни накараха да обикаляме наоколо. Ако знаехме, че трябва да отидем в залата, щяхме да вземем чантите със себе си.
— Да, знам.
Лицето му не издава нищо.
— Добре, кажи ми точната последователност — казвам аз. — Кой дойде след тебе?
— Дейл и Хедър. Хедър дрънкаше нещо по телефона и беше много раздразнена, че трябва да го остави в коша. И Къртис не искаше да си оставя телефона, но Хедър го натисна: „Ако не оставиш твоя, и аз няма да оставя моя“.
Някой чука на вратата.
— Влез — отвръща Брент.
Къртис се появява в рамката. Надявам се, че не ни е чул да говорим за него.
— Виждал ли си Мила — казва той, — о-о…
Вижда ме. По дяволите. Сега ще си помисли, че имам нещо с Брент. Споменът се връща с всичка сила. Преди десет години, когато прекарах нощта тук, стана абсолютно същото, подаде си главата в стаята на Брент, за да пита дали не ме е виждал.
Сега ме поглежда точно толкова безизразно, както и тогава. Искам да му кажа, че този път не е както изглежда.
— Забравих да ви предупредя — казва Къртис, — заключете си вратата тази нощ, окей?
— Добре — казвам аз.
— Лека — казва Брент.
Къртис затваря вратата. По дяволите. Убеден е, че ще прекарам нощта тук.
Насилвам се да се върна към това, за което говорехме.
— Ами ако не го е организирал никой от нас? Не може ли да е някой друг?
Брент се замисля:
— Помниш ли онзи пич, Жулиен?
— Жулиен Марс. — От доста време не съм чувала това име.
Жулиен беше основният заподозрян за изчезването на Саския, изобличаваха го онези драсканици, които беше оставил. Прибраха го за разпит и после го пуснаха. Доказал бил, че през този ден е бил в съседния курорт.
— Но защо ще го прави? — казвам аз.
— Не си ли спомняш? Беше обсебен от нея.
Изучавам го внимателно:
— Искаш да кажеш, че той смята, че някой от нас я е убил, и затова ни е довел тук… защо? За да отмъсти за смъртта ѝ? Не е ли странно, че е чакал цяло десетилетие?