— Откъде знаеш?
— Мозък! — По-скоро е, защото съм работила в половината от кафенетата в Шефийлд.
Ядосан, той рязко се обръща. Ако знаех, че е в такова ужасно настроение, нямаше да се шегувам. Правя се на заета, ровейки из шкафовете за кафе. Свикнала съм да се оправям с едри, раздразнителни индивиди от мъжки пол, имам достатъчно опит и знам кога да си държа устата затворена.
Къртис винаги е искал да контролира всичко, така че разбирам защо в момента му е трудно. Парфюмът и кичурите под възглавницата наистина са го изкарали от релси.
Или може би има по-зловеща причина за гнева му? Убил е сестра си и го е страх, че ще го разкрият. От друга страна, може би той е замислил всичко, довел ни е тук, за да разкрие мистериозното изчезване на сестра си. Предишните му хубави чувства към мен са се превърнали в омраза и това, което видях, е само падането на маската.
Проверявам шкафа над мивката.
— Извинявай — промърморва той, — просто имам нужда от кафе.
Свалям от рафта огромен буркан с кафе на зърна:
— Ето. Капучино става ли?
— Аз ще го направя — опитва се да вземе буркана от ръцете ми.
— Работила съм с такава машина.
— Добре се оправях и без теб.
Сигурно трябва да отстъпя, но мразя да отстъпвам.
— Не знаеш как.
Той повдига едната си вежда и аз млъквам, осъзнавайки, че май прекалявам. Стоим един срещу друг. Докато той не отстъпва недоволно назад. Внимавам да не гледам към него, вдигам капака на машината, но не мога да отворя проклетия буркан.
Къртис го взима от ръцете ми и го отваря.
— Мускули! — Мъчи се да не се усмихне.
Мамка му. Обръщам се с гръб, за да скрия усмивката си. Машината започва да работи и кухнята се изпълва с аромат на прясно смляно кафе.
— Правила ли си си кафе по-рано тази сутрин? — пита ме Къртис.
— Не, защо?
— Като влязох, ми се стори, че усетих миризмата.
Знам, какво си мисли. Сестра му беше маниачка на кафето. Подавам му капучиното.
— Може да е някой от останалите. Някаква следа от телефоните?
— Не. Виж, не казвай на другите за косата…
Той млъква, защото Брент влиза в кухнята с рошава глава и отпечатък от възглавница на бузата:
— Добро утро.
Да го прегърна ли? Брент също не е сигурен. Накрая все пак се прегръщаме, но прегръдката е скована и неловка.
— Кафе? — пита Къртис.
— Да, брато.
Обръщам се към машината, преди да сме започнали пак да се разправяме.
Тримата седим на плота, пием кафе и мълчим. Напрежението в стаята е осезаемо. Дори и Брент го усеща. Тъмният му поглед издава угриженост, която не съм виждала преди. Предполагам, че е съвсем естествено след снощните събития.
Или може би Къртис е прав? Може би е пренапрегнат, защото изнудва Дейл и Хедър? Но ако е така, защо аз и Къртис сме тук? Само за декор или се готви да ни изнудва и нас?
Размърдвам се неловко. Сещам се поне за едно нещо, за което знае само Брент, нещо, с което не се гордея, но той едва ли би го направил.
Довършвам си кафето и хуквам.
— Отивам да проверя кабинката.
— Вече я проверих — казва Къртис.
Но аз искам лично да проверя, а и имам нужда от малко пространство. Излизам през двойната врата на ледения въздух и тръгвам надолу по металните стъпала.
Гледката е умопомрачителна. Алпите са се прострели в далечината, докъдето стига погледът, бели върхове, зелени долини. Малките оранжеви кабинки висят неподвижни на фона на безоблачното небе, изгубват се за малко зад скалите и после се появяват долу над платото. Оттук не мога да видя селцето Лю Роше, скрито е дълбоко в долината.
Отивам при операторската будка и пробвам вратата. Още е заключена. Така и предполагах. Надничам през прозореца, като си правя сянка с длани. Виждам доста сложен пулт за управление и няколко монитора. Почти съм сигурна, че дори да разбием вратата, няма да можем да подкараме лифта. Вероятно има нужда от някакъв ключ.
Няма значение. Можем да слезем до долу и сами. Със сноубордовете докъдето има сняг и после пеша. Ходенето ще е дълго, тъй като снежната линия е доста нависоко, но за половин ден ще се оправим.
Чувам стъпки по стълбите зад мен. Дейл. Диригентът на снощната игра мирише на скъп афтършейв и изглежда повече като читател на модно мъжко списание, отколкото на Sports Digest, със скъпи джинси и тъмносив пуловер, вероятно кашмир, макар че качулката на якето му е съдрана от вчерашната битка и има синка под окото.
Той се оглежда наоколо.
— Още ли е затворен?
— Още. — Правя крачка да го заобиколя и да се върна горе.
Той сграбчва дясната ми ръка.
— Мила, ти ли ни покани?