Устните ѝ се изкривяват.
— Забелязала съм, как гледаш брат ми.
— Моля? — поглеждам назад да се уверя, че никой не може да ни чуе.
Усмивката на Саския се разширява. Изпитвам ужас, че съм толкова прозрачна за нея. Как мога да я бия, след като винаги успява да прочете мислите ми?
25
В настоящето
Саския ми се усмихва от картата за лифта.
Нещо — полъх или шум, които само подсъзнание ми е в състояние да долови — ме кара да вдигна глава. На вратата е застанал Къртис.
Обзема ме страх, докато се приближава към мен. Какво ще ми направи? Ненавиждам се, че съм толкова изплашена, но след като Дейл ме сграбчи за ръката, осъзнах две неща:
1. Много малко познавам тези мъже.
2. В тази ситуация нормалните правила не важат.
Къртис спира на крачка от мен. Сигурно изпитва смесени чувства — обида, че тършувам из багажа му; вина, че съм видяла картата за лифта, и паника, че съм го разкрила — но лицето му както винаги е непроницаемо. Без да каже дума, той взима картата от ръката ми. Вторачва се в нея. Обръща я от обратната страна. Поглежда ме.
Шок, това е, което виждам. И подозрение.
— Откъде взе това? — казва той.
— От чантата ти.
Той примигва:
— Ти ли го сложи там?
— Какво? — всичко друго съм очаквала, но не и това. Директна атака, право в очите, и толкова светкавично, че едва ли е имал време да го планира. — Разбира се, че не.
Къртис поглежда отново към картата, огъва я, насочва я под ъгъл към лампата. Даже я мирише. Снимката е отпечатана направо върху пластмасата. Търка я с пръст.
— Изглежда използвана, сякаш е истинската ѝ карта от онази зима.
Актьорските му способности са невероятни, ако наистина играе. Абсолютно убедителен е.
Взимам картата от него. Държа в ръката си едно мъничко парче от пъзела на изчезването на Саския, но нямам никаква представа какво точно означава. Според компютъра в курорта Саския не е използвала картата си в деня на своето изчезване, тогава как Брент и Хедър са могли да я видят на ледника? Засечка в системата, заключи полицията тогава, но сега наличието на картата опровергава това.
— Ако се е качила на ледника в онзи ден, тази карта трябва да е у нея — казвам аз.
Челюстта на Къртис се отпуска:
— Точно това си помислих в момента. В такъв случай къде е била през цялото време?
— Искаш да кажеш, че не е била у теб?
— Точно това казвам. Къде я намери?
— Отгоре върху дрехите ти.
Той кръстосва ръце пред гърдите си.
— Тази сутрин не беше там. Някой я е подхвърлил. Между излизането и връщането ми в стаята.
Забелязвам, как подрежда думите си. Не е готов да приеме, че съм напълно невинна.
— Може да се направи за не повече от пет секунди — казва той.
— Но защо?
— Казах ти снощи, за изнудване.
Иска ми се да му вярвам, но не съм сигурна.
Студеният му поглед става замислен.
— Или може би е насочваща следа. Някой иска да се разровя и да намеря отговорите.
Вътрешностите ми се свиват. Има нещо, което искам да си остане заровено.
— Може ли да ми я върнеш? — пита Къртис.
Колебая се. И я пъхам в джоба на якето си.
— Съжалявам, но картата води до тежки последици. Трябва да кажа на другите.
Той кима, лицето му потъмнява.
Засегнат е, че не му вярвам.
— Претърсих и стаята на Хедър и Дейл — казвам аз, за да подчертая, че не е лично.
Къртис повдига вежди.
— Така ли? Аз също. Кога го направи?
— Преди пет минути. — Ще му кажа за кредитната карта на Саския по-късно. Искам Брент да присъства, защото Къртис ще избухне. — А ти?
— Докато закусвахте.
— Доста рисковано. Намери ли нещо?
— Само огромно количество лак за коса.
— Мислиш ли, че и Дейл вече го използва — казвам аз.
Къртис се засмива и напрежението се разсейва.
След това казва:
— Претърсих и твоята стая.
Заболя ме. Сега знам, какво чувства.
— Правилно.
Той вади сребърносиня гривна от джоба си и ме поглежда. Изчервявам се.
— Какво?
— На Саския е.
— Знам, тя ми я даде.
Той свива очи.
— Кога?
Насилвам се да издържа погледа му.
— Когато още бяхме приятелки.
Той повдига рамене и ми я връща. Не я искам — от самото начало не я исках — но я набутвам в джоба си при картата за лифта. Ще я хвърля в първата пукнатина. Взех я със себе си само защото мислех, че ще му хареса като спомен от сестра му, но моментът вече отмина.
Тръгваме надолу по коридора.
— Докъде стигнахте с операторската будка? — питам аз.