— Влязохме вътре, но не можахме да подкараме кабинката. Нито един от бутоните не работи. Или електричеството е спряно, или някой ги е повредил.
— Нямаше ли радиостанция?
— Не, но се вижда къде е била. Някой я е взел.
Откриваме останалите в ресторанта.
— Дайте да огледаме отвън — казва Дейл, преди да успея да спомена картата за лифта.
Къртис сочи ботушите на Хедър.
— Някой трябва да остане тук с жена ти.
Дали иска да защити Хедър от опасност, или да защити нас от това, което тя може да направи, ако остане сама? Подозирам, че е второто. Къртис, изглежда, не харесва Хедър, забелязах го още преди десет години. Когато Хедър и сестра му живееха заедно, имаха постоянни разправии и Къртис няколко пъти трябваше да се намесва.
— Нямам нищо против да остана с нея — казва Брент.
Дейл прави крачка напред.
— Не и ти, по дяволите.
Забелязвам, че Къртис прикрива усмивката си.
— Ти и шибаните ти ботуши — просъсква Дейл.
Хедър трепва.
Не ми харесва как Къртис и Дейл се съюзяват срещу нея. Дейл очевидно иска да огледа наоколо, но няма да остави жена си с Брент.
— И аз мога да остана — казвам аз, — Къртис и Дейл да вървят.
Ако телефоните са някъде навън, вярвам, че Къртис ще ги намери. Така или иначе, искам пак да си поговоря с Хедър.
Дейл кима недоволно.
— Окей — казва Къртис, — първо да се екипираме. Взел ли си предавател за лавини и въжета?
— Предавател имам, но не и въжета — казва Дейл.
— Можем да вземем от склада.
— Трябват ли ни наистина?
Къртис повишава глас:
— Шегуваш ли се? Не са отъпквали снега от месеци, пластовете са нестабилни. Лавината просто чака да се случи. А що се отнася до пукнатините…
Ледниците са особено опасни по това време на годината — множество пукнатини, но малко сняг да ги запълни. По време на ски сезона техниците натрупват сняг в по-плитките, а по-дълбоките ограждат с въжета.
— Не е толкова страшно — казва Дейл.
Къртис се обръща към нас.
— Докато ни няма, имам една малка работа за вас. — Той бърка в джоба на якето си, измъква няколко връзки с ключове и като фокусник ги поставя последователно на масата.
Дейл грабва една от тях.
— Това е ключът от вкъщи. Това си е направо невъзпитано, пич.
— Извинявай — казва Къртис, макар че явно не го мисли. — Трябваше да го направя, за да видя дали стават в някоя от тези врати.
— Кога ги сви? — пита Дейл.
— Докато закусвахте. Не можех да рискувам някой да ги скрие.
Дейл тряска ключовете на масата и излиза.
На масата виждам ключа от моя апартамент, ключа от колата ми и дори на отделна халка малкото ключе за катинара на колелото ми. Къртис е трябвало да бърка във вътрешния джоб на раницата, за да ги намери между резервните тампони и презервативи, които за всеки случай бях взела, мислейки си за него.
Сякаш пак ме удариха в стомаха.
След като половин час пробвам различни ключове в ключалките, най-после се предавам:
— Кой ще пие кафе?
Когато донасям чашите, Брент и Хедър са седнали в ресторанта един до друг. Млъкват, щом ме виждат, което ми подсказва за какво си говорят. Издърпвам един стол. Брент прокарва пръсти през косата си. Хедър барабани с перфектните си нокти по масата. Толкова ми е странно да си ги представям заедно. Тя е пълна моя противоположност. Надявам се да прояви разум и да не казва на Дейл, защото Брент ще закъса.
Пием кафе. Косата на Брент стърчи във всички посоки от постоянното разрошване. Ще ми се да прекарам пръсти по нея, да му я пригладя, но вече не е моя и не мога да го направя. Той вече не е моят Брент, не е момчето, което помня. Блясъкът от погледа му е изчезнал.
Мисля за дългите, мрачни месеци, след като изоставих сноуборда. В живота ми зейна огромна дупка. Чувствах, че съм изгубила цел и посока. Знаех само, че трябва да запълня празнината, преди желанието ми за живот да се изпари напълно. Първо се обърнах към алкохола, но това само ме караше да се чувствам още по-зле на сутринта.
Една вечер брат ми ме завлече във фитнеса и постепенно започнах да се измъквам от мрака. Понякога, когато изтезавам тялото си до изнемога, почти до припадък, имам чувството, че съм окей. Сякаш ако се напъна още малко, ако тичам по-бързо или вдигна още пет кила, може отново да се почувствам щастлива.
Искам да кажа, разбирам защо Брент се е хванал за бутилката и не го осъждам. Но как само ми липсва, по дяволите. Предишният Брент.
Връщам мислите си отново към нашата ситуация.
— Хедър, мога ли да те попитам нещо?
Тя ме поглежда над ръба на чашата си.