Къртис стига до бараката и изчезва вътре. Поне вратата е отключена. Трепвам, защото си спомням, че идеята да дойдем тук беше на Дейл. Гледам го нервно, надявайки се, че няма да предприеме нещо.
Когато стигаме до бараката, Къртис се появява отвътре. С разярен вид на убиец. Държи нещо в ръка — лист хартия.
На листа има две думи. Изписани ясно с главни букви, точно като тайните в кутията на Пандора.
ИГРАТА ПРОДЪЛЖАВА.
През тялото ми преминава гърч:
— Какво е това…
— Знам какво е — казва Къртис.
— Какво? — пита Брент.
— Казвахме си го със Саския — отвръщам аз.
— Оо, я стига — казва Дейл. — Сериозно ли го мислите? Не е възможно да е тя.
Къртис пристъпва към него.
— Защо си толкова сигурен?
Дейл вдига ръце:
— Просто не е логично. Знам, че ти е сестра, пич, но спри и се замисли за една секунда. Като например, къде се е крила през цялото това време? — Той поглежда към Брент за помощ. — И защо ще иска да ни размъти мозъците по този начин?
Къртис ни подминава и вдига очилата на челото си, очите му обхождат пистите, сякаш я търси.
— Предполагам, че не откри радио? — извиква Дейл след него.
Къртис не отговаря. Присвива очи, за да вижда по-надалеч и продължава да се изкачва нагоре за по-добра видимост.
Дейл просъсква вбесен и се насочва към бараката.
Обръщам се към Брент:
— Ти какво мислиш? Има ли някакъв шанс…
— Не. Не е тя. — Изстрелва отговора моментално, точно както последния път, когато споменах тази възможност. И това леко ме смущава. Защо е толкова сигурен? Откъде знае? Освен ако…
— Тогава кой е? — Наблюдавам лицето му, поне каквото се вижда под очилата.
— Вече ти казах — отговаря той с равен глас, — трябва да е Жулиен.
— Наистина ли го мислиш?
— Кой друг? Беше се побъркал по нея онази зима. Сигурно мисли, че някой от нас я е убил и иска да ни накаже за това.
— Но защо ще чака десет години?
Брент мълчи.
Движение долу по пистата привлича вниманието ми. Какво…? Прикривам очи от слънцето. Панорамата си е там тиха и неподвижна. Главният изход е скрит от погледа от най-високия скок, така че оттук не можем да видим Хедър. Поглеждам към небето. По-скоро към сянката на облака над нас.
Дейл излиза от бараката с празни ръце:
— По-добре да слизаме.
Той гледа надолу по пистата към Панорамата. Може би най-после се е сетил, че е опасно да оставя Хедър сама.
Брент оглежда скоковете, явно вече обмисля линията си.
Къртис се връща. Хвърля един последен поглед на листа и го напъхва в джоба си:
— Закопчавайте се.
Студеният въздух звънти от щракането на автоматите. Звукът събужда хиляди спомени и усещам възбудата в тялото си. Затягам автоматите и за първи път от десет години се чувствам жива. Само за минута ще прогоня всичката тази гадост от ума си.
Къртис се спуска по най-горния скок и излита във въздуха.
Брент възкликва: „Давай!“.
Аз тръпна от страх — истински страх. Някои хора вземат хапчета, за да изпитат това чувство, и сигурно така е по-безопасно, но аз винаги съм предпочитала да го постигам чрез спорта. Потеглям. Бордът ми съска по леда, набира скорост. Вятърът блъска лицето ми, грейката плющи около бедрата ми. Адреналинът във фитнеса не може да се сравнява с това.
Стигам до края на рампата и политам напред. Докато летя във въздуха, изпитвам познатото и толкова сладко усещане на потъване в стомаха. Грабвам ръба на борда и натискам с предния крак. Инди. После го пускам и се приземявам меко.
— По-кротко, Мила — предупреждава ме Къртис, когато спирам зад него.
— Бях щастлива за миг — казвам аз, — защо трябва да ми го разваляш?
— Тук сме съвсем сами, ако нещо се случи, сме загубени.
Адреналинът блъска в главата ми.
— Ти да не би да караш по-кротко.
— Аз все още карам редовно. А ти ми каза, че не.
— Това е като карането на колело, не се забравя…
— Боже, толкова приличаш на сестра ми… в някои моменти.
Сигурно е забелязал лицето ми.
— Така де, не си въобразявай, че ако си счупиш нещо, ще дойде хеликоптер.
— Давам си сметка.
Къртис поглежда нагоре към Дейл и Брент, които са клекнали над борда на Дейл, занимават се с автоматите, и понижава глас:
— Защо не им каза за картата?
— Не знам.
Къртис ме гледа замислено:
— Наистина ли… — Внезапно отваря уста от почуда.
Обръщам се и виждам Брент да се върти във въздуха, хванал ръба на борда с главата надолу. Приземява се с трясък, спира рязко, изпръсква ни със сняг. На лицето му грее огромна усмивка. Ръкопляскаме. Това най-после е онзи Брент, когото познавах.