— Кого?
— Не знам. Но в коридора имаше някого.
— Искаш да кажеш Брент или Къртис?
— Не, не беше никой от нас.
Сърцето ми пак започва да бумка. Тъкмо бях убедила себе си, че ми се е привидяло. Но щом и Хедър го е видяла…
— Мъж ли беше, или жена?
— Не можах да видя добре. Просто се затичах и се скрих тук.
Душа из въздуха. Миризмата е толкова слаба, че не знам дали не си въобразявам.
— Усещаш ли миризмата на парфюм?
Тя души:
— Не, защо?
— Къртис смята, че може би Саския е тази, която ни е довела тук — казвам аз.
— Не — Хедър се свива край стената. — Не може да бъде.
Пребледнява толкова силно, че за секунда си мисля, че ще припадне. Хващам я за ръката.
— Дишай дълбоко.
— Но тя… — трудно ѝ е да го изрече — е мъртва. Нали?
— Би трябвало. — Но вече не съм сигурна.
Хедър млъква потресена. Не знам дали по принцип се страхува от духове, или точно от този дух.
— Както и да е, Дейл се побърка — казвам аз, — по-добре да идем и да им кажем, че си жива.
Очите ѝ се стрелкат нагоре-надолу по коридора.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Само ще те забавя — обяснявам ѝ за коляното, — върви, аз ще дойда, когато мога.
Тя тръгва неохотно.
Коляното ми гори и съм страхотно жадна. На мивката има чаша. Докуцуквам до нея и трепвам, когато вратата се хлопва зад гърба ми. Чашата не изглежда много чиста, затова пускам чешмата и пия от шепи. Тук налягането е по-лошо дори от моя душ. Излиза само тънка струйка.
Изпивам две пълни шепи, облягам се на стената и събирам сили да закуцукам обратно към стаята си.
Точно когато се обръщам, за да тръгна, някой нахлува през вратата.
Издавам тъничък писък.
Къртис сграбчва бедрото ми:
— Хей, аз съм.
Оставам без дъх. От шока, в комбинация с ръката му.
— Открих Хедър.
— Да, току-що я видях.
Не се отдръпвам, но и той не се отдръпва. Също като мен още е със сноубордисткото си яке и велкро лепенките на яките ни са достатъчно близо, за да залепнат. Усещам аромата на кожата му — пот и слънцезащитен крем.
— Как е коляното ти?
Усмихвам се:
— Боли.
И той се усмихва:
— Не можа да се въздържиш, нали?
— Не можах.
— Съжаляваш ли?
— Не.
Ръцете му се притискат до бедрата ми и цялата се напрягам.
— В стаята имам коленна шина — казва той, — но какво, по дяволите, ще правим, като вече не можеш да караш надолу. Направо ме вбесяваш.
Но не изглежда бесен. Вече не. В очите му има топлина, различна от досега. И нещо друго.
Избутвам го, докато се опре на плочките.
— Мила.
Радвам се, че още ме държи, защото в момента не мога да разчитам на краката си.
— Какво?
— Какво правиш?
— На какво ти прилича?
Желанието в изражението му е примесено със смущение. Той преглъща:
— Трябва да ти кажа нещо.
Коремът ми се свива от страх и само за секунда емоциите ми се сриват. Отдръпвам се от него.
Той ли е? Той ли е убиецът?
Боже, дано да греша, но какво друго може да бъде?
Всички смятахме, че Къртис има по-стабилни морални принципи от всеки от нас. Ако я е убил, собствената си сестра, на какво можем да се надяваме? Ако не мога да вярвам на него, не мога да вярвам на никого. Никога.
Той прави крачка към мен.
— Прости ми, Мила.
Какво ли ще ми стори?
Дърпам вратата, но тя не се отваря. Гледайки го през рамо, дърпам по-силно. Мамка му. За разлика от спалните, тази врата няма резе. Някой я е затворил с ключ.
— Ти ли я затвори?
— Не. Мила, чуй ме.
Обзета от паника, се насилвам да мисля. Не може да я е затворил, защото щях да го видя. Без да отделям очи от него, блъскам по вратата.
— Спри — казва Къртис.
Гласът на Хедър:
— Мила? Къртис?
— Тук сме! — Блъскам по вратата.
Отваря се със скърцане. Хедър стои там, едва си поема въздух. Тя ли я е заключила?
— Бързо — казва тя, — Брент е ранен.
32
Десет години по-рано
Натискам звънеца на вратата на Брент.
Отваря Къртис, навил ръкавите на суитшърта си, целият покрит с брашно.
— Брент трябваше да замине за Рисул. Утре има фотосесия за „Смаш“. Забравил е да ти каже.
— О! — правя крачка назад.
— Влез — казва Къртис, — правя пица.
— Хм, окей. — Следвам го в кухнята.
Той леко накуцва, набляга на левия крак.
— Боли ли те?
— Нищо не е. По това време на сезона винаги се претрепвам.
— Брент има болкоуспокояващи, сигурно…
Къртис ме прекъсва: