— Какво има за вечеря?
Браво. Само това ми липсваше.
— Хм, пица — казва Къртис.
— Вкусно мирише.
Поканил ли я е, или се е самопоканила? Не мога да преценя.
Тя влиза в стаята. Като ме вижда, лицето ѝ помръква, но бързо се съвзема.
— Привет.
— Здрасти. — Би трябвало да кажа нещо, просто от учтивост, но си я представям на седалката до мен, протегнала ръка зад гърба ми.
Саския съблича якето си и го мята на дивана, като почти ме перва по краката. След това сваля каската и ръкавиците. Разпуска конската си опашка и русата ѝ коса се разпилява по гърба. Наистина ли щеше да ме бутне?
В този момент осъзнавам нещо. Какво цели Саския? Да ме изнервя, доставя ѝ удоволствие. Какво цели Къртис? Опитва се да сплаши основната ѝ съперница?
Саския измъква ръкавиците от джоба на грейката си, слага ги на радиатора и излиза от стаята. Чувам щракване на ключалката на вратата на тоалетната.
Картата ѝ за лифта лежи на пода до масичката. Сигурно е паднала от джоба ѝ. Ставам от дивана. Почти съм набутала картата в джоба си, когато шум в коридора ме кара да вдигна глава.
Там е застанал Къртис:
— Какво правиш? — пита той тихо.
Не отговарям.
Веждите му се събират:
— Недей.
Как е отгатнал какво бях намислила? Толкова ли съм прозрачна?
— Какво?
— Знаеш какво.
Яд ме е, че ме хвана. Поглеждам към вратата на тоалетната, за да се убедя, че Саския още е вътре.
— Съсипа ми половин ден каране, като ми бутна борда. — Да не говорим, че ми открадна кърпата, за да саботира Ясинта, казвам си наум. — Защо да не си го върна?
Той не отговаря.
— Да не си ѝ бавачка случайно? Тя може да си купи нова. Достатъчно е да си покаже личната карта на касата.
— Знаеш, че ще си отмъсти. — Водата в тоалетната се пуска. Къртис скъсява разстоянието помежду ни. — Дай ми я.
Дърпам я, за да не може да я стигне.
Малкият мускул на слепоочието му трепва.
— Не искам да се караме заради това, Мила.
— Тогава не се меси. Или ми помогни да я бия.
Лицето му се изкривява.
— Не може да искаш това от мен. Тя ми е сестра.
Вратата на тоалетната се отваря, Саския влиза в стаята и повдига вежди, като ни вижда заедно.
— Много задушевно. Да не би да прекъсвам нещо?
Пускам картата зад гърба си на пода и тръгвам към вратата.
— Всъщност не съм гладна.
33
В настоящето
Брент е седнал на стълбите, които водят към залата за празненства, и си разтрива главата.
Отпускам се на стъпалото до него.
— Добре ли си?
— Бил съм и по-зле.
Къртис държи ръката си на ключа, готов да го натисне, ако лампите угаснат.
— Какво стана? — питам аз.
Брент примигва:
— Не знам.
Мирише на алкохол.
— Пил ли си? — питам аз.
Той се намръщва:
— Не.
Стрелкам Къртис с поглед. Брент може да е паднал, защото е пиян. Виждам, че Къртис мисли същото. Но пък само преди минути направи бекфлип, значи не може да е чак толкова пиян.
— Просто беше седнал тук, когато го открих — казва Хедър.
През онази зима на няколко пъти бях виждала Брент да пада лошо, но обикновено се изправяше доста бързо и отиваше пак да се спуска. Този път изглежда доста по-зле. Погледът му е стъклен и блуждаещ, гледа наоколо, сякаш не разбира какво става.
— Бутна ли те някой? — питам аз.
Брент се хваща за челото:
— Не знам.
Саския ли те бутна?
Може обаче да е била Хедър или Дейл. Или дори Къртис. В края на краищата Къртис беше този, който изпрати Брент на горния етаж. Може да го е бутнал, преди да ме намери в съблекалнята. Поглеждам отново към Къртис, все още разтърсена от предишния ни разговор. Той също ме поглежда с тъга в очите.
Брент се изправя тежко и се залюлява.
Къртис го подхваща:
— Хей, по-леко, братле. По-добре седни.
— Окей съм — казва Брент.
Но губи равновесие и се хваща за перилата, за да не падне.
Къртис стои близо до него, готов да го прихване. Той проверява часовника си и псува.
— Колко е часът? — питам аз. — Не искам да изкарам още една нощ на това място.
— С това коляно? Мислех с Брент да се спуснем до долу и да ги накараме да пуснат лифта за вас. Но сега… — той хвърля поглед към Брент, — може би аз и Дейл?
По дяволите. Нямам доверие на Дейл и виждам, че и Къртис не му вярва. Но като стана дума, къде е Дейл? Проверявам коридора в двете посоки.
— Идеята да ви оставя тук никак не ми харесва — казва Къртис, — но имаме ли друг избор?