В момента не съм сигурна кой от двамата повече ме плаши. Не вярвам на никого.
Хедър стои настрани, изглежда напрегната.
— Мисля, че не сме сами. Видях някого в коридора — казва тя на Къртис, — докато вие бяхте на ледника.
— И аз мисля, че видях някого. Само за секунда, зави зад ъгъла. — Потръпвам като го изричам на глас. — И беше… съжалявам Къртис, но приличаше на сестра ти. Кълна се, че видях дълга руса коса. — След това, което Къртис се опита да ми каже в съблекалнята, не знам дали беше тя или нейният дух. Или просто болното ми въображение.
Къртис затваря очи:
— По дяволите.
— Който и да е бил, той ме заключи в съблекалнята — казва Хедър.
Сещам се как вратата се залости и след мен. Може просто да е повредена.
— Боже, страхотно ме боли главата — казва Брент.
— Колко си пил? — пита го Къртис.
— Почти нищо. Не е от това. Трябва да си наплискам лицето.
Тоалетните са отляво. Къртис помага на Брент да стигне до тях.
Хедър обикаля коридора.
— Дейл? — вика тя. — Къде си? Дейл!
— Виждала ли си го, след като влезе вътре? — казвам аз.
— Не. — Тя стига до ъгъла и спира, сякаш не смее да ме изпусне от поглед.
Къртис и Брент се връщат от тоалетната.
— Няма вода — казва Къртис.
— Каквоо — казвам аз.
— Да проверим в кухнята — предлага той.
Подготвям се за мъчително куцукане, но той прехвърля ръка през кръста ми с поглед, който сякаш ме предизвиква да възразя. Не мога да не трепна. Но сега допирът му ме кара да се чувствам странно.
Чешмата в кухнята малко църцори, но скоро спира. Къртис опитва топлата вода, но и там не тече нищо.
— Сигурно тръбите са замръзнали — казвам аз. Това обяснява ужасно слабата струя в банята.
— Колко, мислиш, че е температурата навън? — пита Къртис.
— Може би минус десет?
Къртис кима:
— Студено е, но не чак толкова.
Прав е. Панорамата е построена да издържа на ниски температури. Един път, като се пързалях тук, беше минус трийсет. Странно е тръбите да замръзнат точно сега, когато на практика още не е зима.
— Някой е спрял водата — казвам аз.
ИГРАТА ПРОДЪЛЖАВА.
Дали Саския е спряла водата? По изражението на Къртис виждам, че си задава същия въпрос, макар че би могъл да бъде всеки от нас. Или някой друг, може би Жулиен?
— Ако донесете малко сняг, ще го разтопя — казвам аз.
— Отивам — казва Къртис и грабва тенджера.
— Добре поне, че имаме ток — казва Брент. Май вече започва да идва на себе си.
Къртис се заковава на място.
— Някой взел ли е фенер?
Тримата клатим глави.
— Имам един малък — казва Къртис, — но ако някой ще остава тук, трябва да намерим още. Веднага. Или поне свещи.
В тази сграда има безкрайни коридори без прозорци. Прехапвам устни при мисълта колко ще бъде тъмно, ако спре токът.
Къртис захвърля тенджерата и хуква по коридора. Брент тича след него.
— Хей, добре ли си? — викам след него, но той вече е изчезнал.
Хедър е застанала на входа, кръстосала ръце пред гърдите, сякаш да се предпази.
— Видя ли някъде фенери или свещи? — питам аз.
— Не знам — казва тя, — просто искам да се махна оттук.
В този момент се радвам, че е с мен. Проверявам кухненските шкафове за свещи, но не откривам нищо.
Защо човек винаги е най-жаден, когато няма вода? Слагам чашата под чешмата, но тънката струя едва я напълва до половината, преди да спре. Надигам я. Някой минава покрай мен — Брент е.
— Хей — извиквам аз, — ако си по-добре, би ли нагребал малко сняг. Умирам от жажда.
— Разбира се. — Той взима тенджерата, изоставена от Къртис.
— Чакай — Изваждам още една тенджера. Снегът е само въздух, не мисля, че от една тенджера ще съберем много вода.
Брент я взима и излиза.
Влиза Къртис, в едната ръка с фенерче, в другата с шина за коляно.
— Ето, сложи я.
— Благодаря.
— Искаш ли да ти помогна?
— Ще се оправя. — След това, което се опита да ми каже, ме е страх да го погледна в очите. Навивам крачола на грейката и внимателно поставям шината на коляното си.
— Трябва да поговорим.
— Добре — казвам аз, макар да не съм сигурна, че искам.
Къртис измъква блистер с хапчета от джоба си.
— Изпий две.
Болкоуспокояващи. Обикновени, от английски супермаркет.
— Твои ли са?
— Да.
Без да ме забележи, проверявам дали блистерът не е отварян.
— Мислех, че не вярваш в тях?
— Не вярвам.
— Добре. — Това по някакъв начин го обрисува като човек. Или поне какъвто си го представях. Човек, който взима болкоуспокояващи на събиране с приятели, макар че не вярва в тях. Не съм сигурна дали го прави от грижа за другите, по-слаби от него, или от натрапчива потребност да е подготвен за абсолютно всичко.