— Окей ли си?
— Да. — Добре че очилата ми са огледални, обръщам се към прозореца.
— Тя отиде твърде далеч този път.
Обръщам се към него, смаяна, че най-после казва нещо срещу нея.
Забил е поглед в обувките си, челюстите му са стегнати, тялото му е вдървено. За кратко съчувствието надмогва гнева ми. В колко ли подобни ситуации го е въвличала през годините? Каква ли е била в училище? Веднага си я представям: красивата кучка, царицата на гимназията. Момичето, с което всички момчета искат да ходят, а всички момичета искат да бъдат приятелки с него, защото умират от ужас какво може да им причини.
Как мога да ѝ го върна, освен да я победя на Британското?
— Тогава ми помогни да я бия.
Къртис вдига очи:
— Защо го искаш толкова много?
Нещо — може би усещането за близостта на смъртта или радостта от оцеляването — ме карат да споделя:
— Знаеш ли кой беше най-щастливият ден в живота ми?
— Британското миналата година?
— Не. Паднах на предпоследния трик и се изложих. И не спечелих. Най-щастливият ми ден беше в училище, бях на дванайсет и имахме спортни състезания. Спечелих едно след друго бягането на 400 м, на 800 м и щафетата 4x100, където бягах последна. А дори не бях в училищния отбор по атлетика. Просто исках да победя много повече от всички останали.
Къртис въздиша.
— Разкажи ми за серията си на халфпайпа.
Събирам си мислите. Моментът никак не е подходящ, но може да нямам друг шанс.
— Окей, значи засилвам се, бексайд еър, фронтсайд инди… — Скок след скок, изброявам всеки трик. Нямам никакви тайни. Виждал ме е да ги правя всеки ден.
— Първото нещо, което трябва да оправиш, е грабът на обувката.
Главата ми клюмва. Това е когато вместо да хванеш борда, хващаш обувката. Никак не е готино.
— Правиш го при петиците, а понякога и при тройките.
Къртис разнищва триковете на съставните им елементи посочва още пет-шест неща, които трябва да поправя. Слушам го съкрушена. Ще ми се да имам молив и да си водя бележки. Нищо чудно, че Саския се справя по-добре от мен. Брент и Дейл са ми давали съвети, също и Одет, но не толкова подробни като тези. Егото ми е ранено.
— Брент каза да опитам криплър — казвам аз, след като свършва.
Къртис повдига вежди:
— Мисля, че не е пробван от жена.
— Не и на състезание.
Той се замисля за миг. После се намръщва:
— Не. Или поне още не. Това, от което имаш нужда, преди да опиташ, е да паднеш.
— Какво?
— Твърде много те е страх да не паднеш.
Абсолютно прав е, страх ме е. При падане си чупиш костите. Приключва ти сезонът. И дори ти спират спонсорството. Знам го от опит. Но какъв е смисълът да му го обяснявам.
Освен това ме е яд, че го е забелязал.
— Не искам да си счупя нещо толкова близо до Британското. — Остават само две седмици.
— Да, но това те спира. Намери си голям скок в пухкав сняг и тренирай падания. Не е толкова лошо, колкото си представяш. Чак след това можеш да мислиш за криплър.
Гледам го с недоверие. Падането е опасно дори когато се приземяваш в пухкав сняг. На чия страна е? Наистина ли иска да ми помогне, или пак се събуди братската му лоялност?
37
В настоящето
Хедър крачи напред-назад пред прозореца на ресторанта. Ако не ме болеше коляното, и аз щях да крача.
— Ами ако не се върнат? — казва тя.
— Ще се върнат — отвръщам ѝ.
Навън вече е тъмна нощ. Къде са и защо още не са намерили Дейл? Поглеждам към масата, за да съм сигурна, че свещите и запалката са там, ако светлината угасне. Вътрешно съм точно толкова уплашена, колкото и Хедър. Докато претърсват, Къртис и Брент може да са паднали в някоя пукнатина. Да изляза ли да ги търся? Ами ако човекът, който ни разиграва — Саския, Дейл или някой друг — ги е ранил? И те са там някъде, чакат да им помогна.
Напрягам се да измисля тема за разговор.
— Е, как е семейният живот?
Хедър идва при мен:
— Горе-долу е… окей.
— Хубаво.
Тя се спира и започва да ми разказва за техните приятели и роднини и за новата им агенция, но знам, че първоначалният ѝ отговор беше по-искрен. Че просто става.
Тя леко потреперва.
— Виж, трябват ми хапчетата. В нашата стая са. Ще дойдеш ли с мен?
— Разбира се — отговарям, но заставам нащрек. Пази си гърба. Дали не замисля нещо?
Още съм с яке и грейка. Напъхвам свещите и запалката в джоба си и се изправям. Докато вървим по коридора, натискаме всеки електрически ключ.