— Боли ли те много — пита ме тя, докато куцукам до нея.
— Доста. — Няма смисъл да лъжа. Стискам зъби, за да не охкам на всяка крачка.
Двойните врати се хлопват зад гърба ни.
И лампите угасват.
Хедър изписква. Подготвям се, че тя — или някой друг — ще ме нападне. Тършувам в джоба за свещта и запалката. Мъча се да си представя плана на сградата. Ако някой дойде от главния вход, ще куцукам с всичка сила и ще се заключа в моята стая. Ако се приближат от тази страна, завивам наляво и пак наляво… и после какво?
Чувам някого — надявам се, че е Хедър — да пляска по стената.
— Не мога да намеря ключа — казва тя.
— Не се мъчи. Няма ток. — Щраквам запалката и виждам бледото ѝ лице. Ръката ми трепери толкова силно, че ми е трудно да запаля свещта.
Без паниката, Мила. Паниката само пречи.
Най-после успявам да запаля свещта. Проверявам коридора в двете посоки. Сами сме.
— Дай по-бързо да ти вземем хапчетата и да се връщаме в ресторанта — казвам аз, — там ще бъде по-светло от огъня.
Стигаме до стаята.
— Хапчетата са в банята — казва тя.
Вдигам свещта пред нас и влизаме вътре. Хедър бърка в тоалетната си чанта и изважда блистер. Вдига поглед и изкрещява.
Правя стъпка назад. С треперещ пръст тя сочи огледалото. Там с червено червило е изписано: ВИНОВНИ.
Хедър ме гледа с обезумял поглед.
Какво значи това? Кой е виновен — Хедър или и двамата — и виновни за какво? На светлината от свещта Хедър диша тежко и учестено. Аз също. Дръпвам завесата на душа и вдигам свещта, за да осветя ъглите на стаята. Няма никого.
Гардеробът.
Оглеждам се наоколо за някакъв предмет, който да използвам като оръжие, но няма нищо подходящо.
— Дръж това — казвам на Хедър и ѝ подавам свещта. Не ѝ вярвам, но в момента нямам друг избор. И двете ми ръце трябва да са свободни, първо ще удрям, после ще питам.
Хедър стои близо до мен, докато се приближавам към гардероба. Рязко отварям вратата. Празен е. Взимам свещта от Хедър.
Тя вади с треперещи ръце две таблетки от блистера и ги гълта. Улавя погледа ми.
— Имам паник атаки.
— Давай да се махаме оттук.
Свещта осветява пътя ни и ние тръгваме обратно по коридора. ВИНОВНИ. Може да е заради кражбата на кредитната карта на Саския. Или да е част от плана за изнудване. Когато стигаме до ресторанта, съм вече доста разбита.
— Трябва да хапна нещо. — Куцукам към кухнята.
Хедър върви след мен. Коляното ми пулсира и трябва да го вдигна, но Хедър не е в състояние да свърши нищо сама. Запалвам още свещи, за да виждам какво правя и да намеря нещо за ядене, което не трябва да се готви. Откривам буркан с домати и няколко консерви с риба тон. Странно. Мога да се закълна, че вчера бяха повече.
Стържа сирене, но държа Хедър и вратата под око. Коляното ми ме прави уязвима. Почти съм сигурна, че ако се наложи, ще мога да се справя с нея, но не с нея и Дейл?
Хедър се втурва към коридора. Тръгвам след нея.
— Чух нещо — шепне тя, — точно сега. Ти не чу ли?
— Не. — В коридора е тъмно и тихо. — Може просто да са били тръбите.
— В сградата има още някого.
Поглеждам през рамо към тъмния ресторант.
— Какъв беше шумът, който чу?
— Скърцане. Като затваряне на врата.
— Може да е бил вятърът — казвам аз и се опитвам да звуча убедително.
Връщаме се в кухнята. Далеч сме от огъня и зъбите ми започват да тракат, но оставям ледената превръзка върху коляното си. Ако ще слизам надолу пеша, трябва да огранича отока.
Хлопване в далечината. Хедър извиква и сграбчва ръката ми.
Гласове в коридора — Къртис и Брент.
Хедър се втурва към тях.
— Открихте ли го?
Отговорът е очевиден. Дейл не е с тях.
Къртис дори не смее да я погледне.
— Съжалявам. — Той изключва фенера и тримата се скупчваме в осветената от свещи кухня.
Хедър се обръща отчаяно към Брент.
— Трябва да продължите да го търсите.
— Опасно е — казва Къртис. — Съжалявам, Хедър, наистина съжалявам. Но сме уморени. И правим грешки.
Двамата с Брент изглеждат изтощени. Знам, че не са от хората, които се отказват лесно. Брент сваля шапката си и прекарва пръсти през влажната си коса.
— Как нямам телефон точно когато ми трябва? — роптае Къртис.
Хедър грабва фенера.
— Добре, ще вървя сама. — Тонът ѝ е истеричен.
Вдигам ципа на якето.
— Отивам с нея. — Няма как да я пусна сама на леда, в тъмното. С това коляно няма да стигна далече, но ако не бях направила онзи бекфлип, Дейл можеше и да не е там, навън, изоставен сам.