Приближаваме се и се подготвям за удара. Точно преди бордовете ни да се сблъскат, нещо мощно ме дръпва назад за яката на якето.
Какво…? Бордът се изплъзва изпод мен и падам в снега. Другата фигура се стоварва до мен.
И това разбира се, е Къртис. Как се е озовал зад мен?
Той рязко смъква очилата си. Червеният, гневен цвят на бузите му не е от студа.
Усещам как и моето лице пламва, поравно от гняв и от срам. Ръцете ми треперят. Щях да я бутна. Наистина щях.
Той се изправя. Лицето му се изкривява от болка и той се хваща за рамото. О, господи, заради мен ли го заболя?
— Защо, Мила? Защо трябваше да го правиш?
Мога да му кажа как Джейк ме биеше във всеки спорт и стана ръгби звезда, преди да завърши училище. Как баща ми спря да ме забелязва, защото го интересуваше само Джейк. Как имам нужда да им покажа, че съм добра в нещо.
Но нямам извинение.
Къртис клати глава.
— И ти си същата като нея.
Нямам какво да кажа, защото знам, че е прав.
Но това не е най-лошото. Най-лошото е, че Саския е точица в далечината и пресича финала. Би ме, за кой ли път.
43
В настоящето
Ръката на Къртис ме е прихванала през кръста, куцукам на излизане от ресторанта.
В главата ми се върти ръждивото острие на брадвата за лед.
Искам да кажа на Къртис, но ако той я е взел от стената?
— Чакай тук — казва ми той и влиза в кухнята.
Отваря едно чекмедже. Поглежда ме изумен.
— Какво има? — питам аз.
— Ножовете. Всичките са изчезнали.
— Какво? — Куцукам към него. — По дяволите. Докато правех вечерята, бяха тук.
Къртис блъска с всичка сила по плота. Подскачам от трясъка. Значи някой е взел брадвата и всички ножове и ни е оставил тук обезоръжени.
Поразява ме ужасна мисъл.
— Надявам се, че не са ни взели багажа и бордовете.
— Права си.
Забързваме се по коридора. Засега има ток, но очаквам пак да спре. Стигаме до главния вход и с облекчение установявам, че нещата ни още са там. Натъпквам очилата, ръкавиците, въжетата и предавателя в джобовете си, връзвам обувките една за друга и ги премятам през врата.
Къртис закопчава обувките върху своя борд и върху борда на Брент и ги взима под двете си мишници.
— Ще се оправиш ли?
— Разбира се. — Взимам моя борд, но забелязвам борда на Дейл, останал сам на стената. И в този момент осъзнавам.
Къртис също е забил поглед в него.
— Повече няма да го видим, нали? — казвам с разтреперан глас.
Той свива устни.
— Не знам.
Мрачни и мълчаливи се запътваме към стаите. Като стигаме до моята, стоварвам борда на пода, предпазливо бутам вратата и пак псувам наум, че може да се заключва само отвътре. Всеки би могъл да влезе. Дори може още да е вътре.
— Чакай. — Къртис влиза в стаята, проверява гардероба и банята. — Чисто е.
— Благодаря — казвам смутено.
Той се вглежда в мен, може би забелязва страха ми, защото погледът му омеква:
— Щом се съмне, се махаме оттук. Блъскай по стената, ако имаш нужда от нещо.
Заключвам вратата след него. Още съм нащрек, оглеждам се наоколо, но всичко изглежда както го оставих.
Отпусни се, Мила. Сега никой не може да влезе.
Ако има брадва, някой може да разбие вратата, но поне ще го чуя. И после какво? Да викам за помощ?
Ами ако никой не се отзове?
Поглеждам към малкия прозорец. В най-лошия случай сигурно мога да разбия стъклото и да се измъкна оттам. По някакъв начин. Като влача болния си крак. Достатъчно широк ли е? Дърпам пердето. И почти изпищявам.
Върху запотеното стъкло са изписани две думи: ЛИПСВАШ МИ.
Кожата ми настръхва. Не е тя. Не може да е тя.
Вторачвам се в написаното. Изписано е с главни букви, също като тайните в кутията на Пандора и ВИНОВНИ на огледалото на Хедър. Преди малко Брент е минал по коридора. Може да е той. Надявам се да е той. Трябва да разбера. Събирам сили да изляза навън, отварям рязко вратата и оглеждам коридора.
Брент отваря врата на стаята си с бутилка бренди в ръка.
— Ти ли си написал онова нещо на прозореца ми? — казвам аз.
Той примигва.
— Какво?
Влизам вътре, накуцвайки, и затварям вратата зад нас.
— Някой е написал ЛИПСВАШ МИ.
— Не съм аз.
Дъхът ми спира. Не може да е тя. Едва ли ѝ липсвам.
Не и след това, което направих.
Брент се взира в мен.
— Мислиш, че е Саския?
— Не знам.
Погледът му се втвърдява.
— На теб липсва ли ти?