Облечена е със сребристо, тясно горнище, в сепарето срещу нея е Одет. Жулиен се мъчи да ги завлече на дансинга. Одет сякаш иска да го плесне, а Саския се смее — едновременно го поднася и флиртува с него. Цяла зима го води за носа по този начин. Гледката леко ме изнервя, защото знам, че в един момент търпението му ще се изчерпи. Май и Къртис мисли същото, защото е готов да скочи при тях, ако се наложи.
— Все пак какво мислиш за Жулиен? — казвам аз.
— Без коментар — казва Къртис и аз се разсмивам.
Хедър приключва с нечия поръчка. Махам, но тя не ме забелязва и започва друга поръчка.
В другия край на бара Саския е убедила Жулиен да седне. С каква лекота го разиграва.
— Виж, у сестра ти има много неща, на които се възхищавам — казвам аз с неохота.
Погледът на Къртис издава съмнение.
— Какво например?
— Не ѝ пука какво мислят другите за нея.
— И това е хубаво?
— Жените много се тревожат какво мислят другите за тях. Знам, че и аз го правя, и ме е яд, но не мога да се спра. Сестра ти пет пари не дава.
— Не бих казал, че това е добро качество.
— Това е мъжко качество.
Той мръщи вежди.
— Така ли?
— Да. На мъжете не им пука чак толкова. Вниманието ви е насочено към това, което искате да постигнете. Но когато едно момиче се държи по този начин, хората го критикуват. Сексистко е, но това е положението.
Къртис се стяга, надига се, опрял ръка на бара. Над главите на хората виждам, че Жулиен отново е скочил на крака, изглежда възбуден, но Саския му се усмихва сладко и той май се успокоява.
Къртис отново се обръща към мен.
— Знаеш ли, че никога не е имала сериозна връзка?
— Така ли?
— Никога не покани някого у дома да се срещне с нашите.
Защото харесва жени? Той знае ли? Сигурно знае. Нали ѝ е брат. Но не е моя работа да казвам каквото и да било.
— Вашите строги ли са?
— Не. Никак.
— Ти с колко приятелки си ги запознал?
Къртис брои на пръсти до десет и продължава да брои. Усещам пламъче на ревност, но той се разсмива.
— Само се шегувам. Може би три.
— Като малки как си се чувствал като по-големия ѝ брат?
— Защо питаш?
Вдигам рамене.
— Просто от любопитство.
Той разтрива челюстта си, явно не му се отговаря и отново съм смаяна от неговата лоялност. Забрави, се готвя да кажа, но преди да успея, той проговаря.
— Беше абсолютен кошмар. — Усмихва се, за да разсее тежестта на думите си. — Може да съм по-голям от нея, но отрано се научих да не ѝ се изпречвам на пътя.
— Така ли?
— Веднъж, когато бяхме на градския басейн, с един приятел ѝ скрихме дрехите. Били сме може би на седемнайсет. Приятелят ми го предложи. Знаех, че няма да свърши добре, но не казах нищо. Във всеки случай, наложи ѝ се да прекоси града по бански.
Усмихвам се, представяйки си картинката.
— Била е на колко, на петнайсет? На тези години трудно се понася.
— Както и да е. Върна ми го тъпкано. Това е сестра ми. Винаги си го връща тъпкано.
— Ти какво направи?
— На пръв поглед нищо. Но всички в училище започнаха да шушукат зад гърба ми. И на бала никой не искаше да танцува с мен. — Той се смее. — Не беше ми се случвало дотогава.
Аз също се смея, представяйки си Къртис, красавеца на училището, объркан и самотен на годишния бал.
— Отне ми половин лято да разбера защо. Беше пуснала слух, че съм някакъв садо-мазо демон.
Този път се смея с глас.
— А не си ли?
Той повдига вежди многозначително.
Смехът ми угасва и бузите ми пламват, макар да съм сигурна, че просто се занася.
Той едва сдържа усмивката си.
— Така или иначе, сключихме примирие и оттогава ме остави на мира.
Сигурно защото ѝ е много по-удобно големият ѝ брат постоянно да бди над нея, да оправя поразиите ѝ и да я измъква от гадни ситуации. Но не го казвам. Явно това, което другите могат да си позволят да кажат за нея, си има граници и не искам да ги прекрачвам.
— Хей! — Къртис маха с ръка и привлича вниманието на Хедър.
— Какво ще поръчате? — Хедър изглежда разсеяна тази вечер и очите ѝ са подпухнали. Плакала ли е?
— За мен „Оранжина“, а за… — той ме поглежда.
— И за мен същото.
Къртис сигурно се пита защо не поръчвам нищо за Брент, който е застанал сред група момчета, които не познавам. Усещането за загуба ме пробожда. Загубата на приятел.
— Всъщност, дай ми две — казвам аз.
Къртис подава банкнота от десет евро през бара.
— Не… — Мразя мъже да ми плащат сметката. Вадя портмонето си, но вече е късно, Хедър е взела банкнотата и нямам енергия да се разправям. — Благодаря.