— Ти ли взе телефоните ни?
— Не. Изпратих поканите и платих за настаняването, но това беше всичко, кълна се.
Коляното ме боли. Присядам в далечния край на леглото.
— Защо ни доведе всички чак тук?
— Виж, мислех да го направя в Англия, в някой бар в Лондон, но по начина, по който завърши всичко, не знаех дали някой въобще ще поиска да се виждаме. Предположих, че ако ви поканя тук, няма да можете да устоите.
— По-скоро, че няма да можем да си тръгнем.
— Това въобще не беше част от плана. Искам да кажа, знаех, че ще бъдем единствените гости, но мислех, че ще има персонал.
— Защо инсценира, че поканите са от мен?
— Преди години писах два пъти на Брент, но той не ми отговори. Заради мама не бях на себе си. Знаех, че не е редно, но бях отчаян. Помислих си, че ако изглежда, че идва от теб, Брент може и да дойде. А Дейл никога не би дошъл, ако знаеше, че е от мен. Във всеки случай Хедър каза „Не“.
— Затова си я изнудил. Ела или ще кажа.
Той поглежда настрани:
— Да.
— Откъде знаеш за Брент и Хедър. Брент каза, че никой не знае.
— Чух ги. Преди да идем в бара онази вечер, бях легнал да се възстановя. Не беше трудно да разпозная гласа на Хедър.
— Значи така се оказахме тук и сега. — Трябва да забравя за обидата и да се съсредоточа върху разгадаването на пъзела. — С кого от курорта направи резервацията?
— Някакъв мъж на име Ромен, тъй като директорът беше заминал някъде. Не бях сигурен дали ще ни пуснат тук по това време на годината, времето е доста непредсказуемо, но се обадих и обясних какво искам, те ми върнаха обаждането и предложиха цена.
— Видя ли се с някого лично?
— Не, всичко стана по телефона и с имейли. Вчера като минах оттам, курортният център беше затворен, но Ромен ме предупреди, че ще бъде така. Каза, че всичко ще бъде уредено и готово за нашето идване. Още щом слязохме от кабинката и нямаше никого, усетих, че нещо не е наред.
— Защо не каза нищо?
Къртис гледа смутено.
— Щеше да обезсмисли цялата идея да те доведа тук. Реших да се правя, че всичко е наред, докато не разбера какво става. Така иди иначе кутията сработи в моя полза.
— Тогава как си обясняваш всичко, което се случи от вчера насам?
Къртис поглежда към вратата и снижава глас.
— Някой се намеси и сега контролира нещата.
— Някой от курортния център ли? — Още докато го изричам, осъзнавам проблема. Кутията на Пандора. Този, който е написал листчетата с тайните, не е непознат. Но как…?
— Помисли малко — казва Къртис, — това е беден район, няма индустрия, заетостта е сезонна. Директорът беше заминал. По това време на годината не може да са задържали много персонал. Не би било трудно да се подкупи някой от тях. Даже не мисля, че са им платили много. Знаят само, че сме тук за целия уикенд, така че не е голяма работа да изключат въжената железница и да ни спретнат малко психологически игри.
Последните му думи ме стъписват. Защо трябваше да използва точно този израз?
Ще ми се да му вярвам, изучавам лицето му.
— Да оставят хората залостени тук? Нали ще ги уволнят.
— Ако е някой на временен договор, няма какво толкова да губи. Откъде да знам, може договорката да е била, че ще им се обадим, когато решим да слизаме, или че ще слезем сами — той се намръщва, — в цялата тази работа усещам почерка на сестра ми.
Болката в очите му изглежда искрена.
— Но защо ще го прави — леко потръпвам, докато го казвам, защото знам поне за една възможна причина.
— Не съм сигурен. — Той се взира за малко в мрака и после отново ме поглежда. — Както и да е, много съжалявам.
Не знам накъде да гледам. По-смел е от мен. Мога да разбера действията му — семейството винаги е било много важно за него. Тогава стана свидетел на най-грозното ми поведение и с основание подозира, че не знае цялата истина за последните часове на Саския.
— Защо ми го казваш точно сега? — настоявам аз.
— Изчаках да съм напълно сигурен.
— Че не съм я убила?
— Да.
— А сега вече си сигурен? Това поне е нещо.
Той не отговаря.
Вторачвам се в него.
— Продължаваш да се съмняваш в мен. И въпреки това ме целуна?
Повдига рамене с тъга в очите.
— Харесвам те, Мила. Винаги съм те харесвал. Какво само ти причини. Мислех много през тези години и реших, че ако ти си я… наранила, сигурно е било нещастен случай или самозащита. И ако е така, мога да го приема.
Той се вглежда в лицето ми. Сега е моментът да си призная. Но точно тогава се чука на вратата.