— Къртис, не е тя.
— Мила! — предупреждава ме Къртис.
Хвърлям се напред, надявайки се, че преценката ми е вярна.
— Мила, не! — вика Къртис.
Не му обръщам внимание.
— Хедър? — Чувам треперенето в гласа си. — Брент чу някакъв шум, а ти не беше в стаята си.
Тишина.
— Брент? — Отново с треперещ глас.
— Тук съм — гласът му идва отдалеч, — напипах два ключа, но нищо не става. Пак няма ток.
Някой сграбчва раменете ми и отново подскачам.
— Къде е фенерът? — прошепва Къртис в ухото ми.
— Мм, в стаята. На пода до леглото.
— Отивам да го взема — подава ми обратно отвертката, — не мърдай.
Докато той се отдалечава, усещам течение зад гърба си.
— Хедър — казвам аз, — плашиш ни така.
Няма отговор.
— Къртис отиде да си вземе фенера — казвам аз.
Няколко секунди се чува само дишането ни.
Отново течение зад мен и коридорът се осветява. Къртис е застанал на моята врата с фенера в ръка. Хедър се отдръпва към стената, пръстите ѝ са се впили в дръжката на брадвата. Брент е по-нататък по коридора.
Правя крачка напред с протегнати ръце и видимо трепереща.
— Хедър.
Брадвата се изплъзва от пръстите ѝ и пада на земята. Тя също се смъква на пода, ридае с глас.
Брент се превива, държи се за гърдите.
— Хедър, изкара ни акъла.
Бих клекнала до нея, но не мога да се свия. Единственото, което мога да направя, е да сложа треперещите си ръце на раменете ѝ.
— Ела тук — Брент я вдига на крака и я прегръща.
— Намерих… — Хедър се опитва да каже нещо между хлипанията.
— Какво намери? — питам аз.
Тя подсмърча шумно.
— Стая… — и сочи с треперещ пръст надолу по коридора.
— Каква стая?
Хълца твърде силно, за да я разберем. Поглеждам безпомощно към Брент.
— Може ли да ни покажеш? — казва Брент.
Тя потиска хълцането и клати глава. Брент вдига брадвата. И подава отвертката си на Хедър. Къртис се напряга, но не казва нищо. Хедър ни повежда по коридора. Къртис я следва, осветявайки пътя с фенера. Аз куцукам след тях и скърцам със зъби от болка, Брент върви на опашката.
Сенките ни подскачат по стената. Четири фигури. Едната е с брадва.
Надявам се, че батерията на фенера е нова. Хедър свива по десния коридор, минава покрай съблекалнята, където я открих по-рано, и спира пред следващата врата.
Мога да се закълна, че преди това беше заключена. Когато Хедър бута вратата и Къртис осветява стаята, съм сигурна, че никога не съм я виждала.
— Мамка му — възкликва Къртис.
50
Десет години по-рано
Събужда ме чукане по вратата на апартамента ми. Саския се размърдва до мен. Без горнище е и вероятно надолу е точно толкова гола, колкото съм и аз.
— Мила?
По дяволите. Това е гласът на Брент. Измъквам се от леглото и търся какво да облека.
Очаквам, че Саския също е ужасена, че ще ни хванат по този начин, но тя дори не помръдва. Грабвам един пуловер от пода и го нахлузвам.
— Облечи нещо.
Очите ѝ светват.
— Защо?
— Защото ти казвам.
Тя лежи и се усмихва с онази усмивка, която съм виждала толкова пъти тази зима.
— Мила! — вика Брент, — отваряй, ще се напикая.
Саския потиска смеха си.
— Една минута! — Хвърлям сутиена и бикините на Саския и бързо се намъквам в джинсите.
Брент раздрусва вратата.
— Побързай.
Саския все още не е помръднала от леглото. Предавам се, отварям вратата. Брент е със сноуборд в ръка и напълно екипиран. Хвърля борда и раницата си на пода, втурва се вътре и когато я вижда, застива насред крачка.
Тя лежи в средата на леглото, гърдите ѝ се виждат над юргана. Помахва му нежно с ръка.
— Привет, Брент.
Брент се обръща към мен, онемял от почуда. Хвърля ѝ още един поглед и изчезва в банята.
— Облечи се — ѝ казвам, — моля те.
Тя протяга ръце над главата си и се прозява.
— След малко.
Водата в тоалетната се пуска и чешмата зашуртява. Саския изчаква Брент да излезе от банята, протяга се отново и се измъква чисто гола от леглото.
Клетият Брент не знае накъде да гледа. Тя грабва черния дантелен сутиен и бикините и ги облича, като прави цяло представление. Забелязвам, че Брент я гледа пряко сили, и не го осъждам. Тя наистина изглежда страхотно. Слаба е, но не като модел — определено е по-слаба от мен, но е стегната и силна. Кожата ѝ е гладка и златиста. Тенът сигурно е от солариум. Моите ръце и крака не са виждали слънце от месеци.
Брент се насилва да погледне към мен. С напрегнат глас ми казва: