— Нали щяхме да се качваме заедно?
Гледа ме, сякаш съм му напълно непозната.
51
В настоящето
Стаята е осветена в кехлибарено от фенера на Къртис. В средата има дълга маса с една дузина монитори от двете ѝ страни.
— Това е контролният център — казва Къртис.
И пак същата миризма. Парфюм. Поглеждам към Къртис и виждам, че и той го е усетил. Пребледнява и се подпира на стената.
В далечния край на стаята има матрак. С възглавница и два юргана. Сърцето ми започва да бие бързо. Някой е спал тук. Обаче кой? Поглеждам към вратата. Брент, изглежда, си е помислил същото, защото проверява коридора и в двете посоки. Може да е пиян, но все още се държи.
Къртис се е втренчил в матрака с уплашен поглед.
Обръщам се към Хедър.
— Как намери тази стая?
— Казах ти, чух някакъв шум — тя пак се задавя от хлипане. — Помислих, че може да е Дейл, затова тръгнах да го търся.
— И тази врата беше отворена? Просто така, широко отворена?
Тя кима.
— Кога взе брадвата?
— Следобед, когато всичките отидохте към бараката на влека. Беше ме страх. — Очите ѝ се стрелкат към мен и усещам, че има предвид Къртис. — Реших да я скрия в стаята си, за всеки случай.
— И ножовете ли си прибрала? — казва Къртис.
— Какви ножове? — отвръща Хедър.
С Къртис разменяме погледи. Значи ножовете са все още някъде там.
Коляното не ми позволява да се навеждам. Посягам внимателно и притискам длан към матрака.
— Студен е. Слава богу.
— Може би тук спи някой от персонала — казва Брент.
Не знам дали се опитва да убеди себе си, или нас. Възможно е някой от персонала да преспива тук от време на време — планинските спасители например. Този матрак не доказва, че Саския или някой друг се подвизава в момента в сградата.
— Но кой е отключил вратата? — казвам аз.
Защото някой определено я е отключил и ако не е Саския или някой непознат, значи е някой от нас. Или може би дори Дейл.
Под бюрото има мини хладилник. Брент го отваря и надничаме вътре. Мляко, сирене, шунка. Няколко готови храни. Върху бюрото има микровълнова. До нея — найлонова торбичка от „Карфур“ с корнфлейкс, хляб и плодове. Отстрани има чиния с прибори.
Кожата ми настръхва.
— Съседната врата — прошепвам, — съблекалнята… Да не би да мислиш…
Къртис примигва, сякаш се пробужда от сън. Излиза в коридора. Осветява дръжката на съседната врата, но не мърда, сякаш го е страх да я пипне. И мен ме е страх. Има ли някого там?
Саския там ли е?
Брент натиска дръжката на вратата, все още стиснал брадвата в другата ръка. Вратата се отваря и Къртис плъзга лъча на фенера по стените. Банята е празна, екзотичният аромат на ванилия е по-слаб. Готвя се да вляза след останалите, но се сещам как по-рано вратата се залости. Затова оставам на прага да я придържам.
Връщаме се в контролния център. Брент минава покрай мониторите и последователно мърда всяка мишка, но екраните остават тъмни.
— Няма ток.
Мислите ми препускат. Може би някой нарочно е отключил стаята, защото е искал да я отрием? Или е случайно?
— Хедър каза, че е чула шум — казвам аз. — Може би тук е имало някого, Хедър го е смутила и е трябвало да се измъкне набързо.
— И са изключили тока, за да не можем да използваме компютрите — завършва мисълта ми Брент. — Напълно е възможно.
— В такъв случай къде е този човек в момента — казвам аз.
— Пълно е със стаи, в които да се скр… — Къртис спира насред думата. — Какво е това, по дяволите?
Разнася се едва доловима музика. Откъде идва?
Къртис се обръща към Брент.
— Дай ми брадвата.
Брент я задържа за миг. После му я подава.
Къртис изскача от стаята. Останали в тъмното, нямаме друг избор, освен да хукнем след него. Зад ъгъла музиката е по-силна. О, боже, знам тази песен. Саския много я обичаше. „Някой ми каза“ на „Килърс“. Хедър възкликва, явно и тя я е разпознала.
Стигаме до стълбите, които водят към залата за празненства и отново усещам парфюма. Обзета съм от ужас. Музиката идва оттам.
Къртис взима стъпалата по две наведнъж. Брент е след него. С пресъхнала уста се влача след Хедър. Какво ще открием — наистина ли е тя? И ако е тя, какво ще ѝ направи Къртис? Той се вмъква през двойната врата, която се затваря след него и ние оставаме на тъмно, но Брент я отваря с ритник и я задържа, докато влезем вътре.
В залата музиката е оглушителна, ароматът на парфюм е по-силен от всякога. Къртис стои пред ниската масичка. Осветен от лъча на фенера, на масата лежи малък компактдиск. Сигурно е на батерии, защото не е включен никъде.