Оглеждам тъмните ъгли на залата. Тук няма никого, само ние сме.
Хедър покрива ушите си с ръце:
— Спрете го!
Къртис вдига брадвата.
— Не! — изкрещявам аз.
Къртис поглежда към мен, в светлината на фенера лицето му изглежда демонично. Куцукам напред и натискам „Стоп“ бутона. Отварям капака и изваждам диска, надявайки се, че ще научим нещо от него, но той не е надписан. Слагам го обратно в устройството, за да видя какво още има на него, но е записана само тази песен.
Не съм виждала компактдиск от години. Още ли се продават? Сещам се, че нямаме резервни батерии, и проверявам в устройството, но неговите са твърде големи за фенера.
Къртис разбутва Хедър и Брент и излиза от залата. Следвам го по коридора. Той отваря всяка врата, покрай която минава — тоалетните, килера на чистачите — докато стига до една, която не се отваря.
— Дръж това. — Къртис ми подава фенера.
Преди да разбера какво иска да направи, той стиска брадвата с две ръце и замахва към вратата. Чак след пет-шест удара отворът става достатъчно голям, за да можем да надникнем вътре. Той издърпва фенера от ръката ми и го насочва през дупката. Лъчът отслабва с всяка изминала минута, но не смея да му го кажа.
Раменете на Къртис се вдигат и отпускат, по челото му блести пот. Понечвам да го пипна, но се отказвам. Той блъска дръжката на следващата врата и започва да я кърти с брадвата. Останалите стоим назад, докато той разбива врата след врата.
Фенерът е на път да угасне. Краката ме болят. Толкова съм уморена, че почти заспивам права. А ако аз съм уморена… Къртис се заклаща и при следващия замах удря рамката вместо вратата.
Внимателно го докосвам по рамото.
— Достатъчно.
ТОЙ се сгърчва и опира чело на вратата. Брадвата се изплъзва от ръцете му.
— Виж — казвам аз, — ще загубим цялата нощ, ако тръгнем да разбиваме всички заключени врати в тази сграда. В момента нищо не можем да сторим, освен да се заключим по стаите и да се наспим. Утре, щом съмне, ще се махнем оттук.
Без да каже нито дума, Къртис тръгва по тъмния коридор и надолу по стълбите. Брент вдига брадвата, преди да успея да я взема, така че тръгвам след Къртис, който осветява пътя.
Когато стига до стаята си, Къртис отваря широко вратата.
— Ти си тук, Мила.
Това не е въпрос. Куцукам вътре. Обръщам се да видя Хедър.
— Мисля, че Хедър не бива да е сама тази нощ.
— Ще остана с нея — казва Брент.
Поглеждам към Къртис. Представям си какво ще стане, ако Дейл се появи през нощта и ги хване заедно.
Или на Брент му е напълно ясно, че Дейл няма да се върне? Поглеждам към брадвата в ръцете му.
— Добре. — Къртис затваря вратата и я заключва зад гърба ни. В очите му се четат мъка, вина и безсилие. Поел е всичко на плещите си, упреква се, че ни е довел тук. И най-вече, че е довел мен тук. Искам да посегна и да облекча поне малко този товар, но така е стиснал челюсти, че не смея. Ще му дам малко време да се успокои.
Минават няколко минути. Най-после той вдига очи.
— Къде искаш да спиш? — Той сочи към далечното легло. — Там? Или при мен?
И просто така, външният свят престава да съществува. Само двамата сме. Болката от предателството му отново се надига, но отговорът е лесен.
— При теб.
Къртис за миг поглежда към тясното легло, после вдига двата матрака от дървените рамки и ги слага на пода. Сложени един до друг, те покриват целия под на стаята.
Той ме поглежда:
— Сигурно ти се спи.
Правя крачка към него:
— Искаш да ми кажеш да не те закачам?
За пръв път тази нощ през лицето му преминава усмивка.
— Може би.
— Нали вече си разбрал, че не можеш да ме командваш.
Усмивката отново се появява.
— Разбира се, че знам. — Той взима фенера от ръката ми и го слага на пода, все още запален. — Лягай.
Смъквам якето и се отпускам на матрака.
Къртис сваля якето си и ляга до мен. Издърпва юрганите върху нас и гаси фенера.
— Да спестим батериите.
Протягам се в тъмното и докосвам лицето му.
— Мила.
— Какво?
Гласът му е дрезгав:
— Не ме искаш такъв.
Опипвам тялото му, докато намеря ръцете. Една по една ги вдигам над главата му и ги притискам надолу, точно както той направи с мен преди това. За да го предизвикам. Защото в момента това е единственият начин да стигна до него. Само се надявам, че ще се справя с реакцията му.
— Предупреждавам те, Мила.
Не реагирам на думите му, плъзгам едната си ръка надолу по гърдите, а с другата продължавам да го държа, и през пластовете от дрехи достигам до гладката, гола кожа на корема му.