Той диша шумно в тъмнината. Няколко дълги секунди не помръдва. И после, точно както очаквах, отскубва ръцете си и ме мята по гръб.
— Целуни ме — прошепвам.
Тишина.
— В главата ми е каша.
— Знам. В моята също. — Прокарвам пръст по устните му. — Целуни ме въпреки всичко.
52
Десет години по-рано
Меките устни на Саския погалват моите. Улавям през рамо ужасения поглед на Брент и се отдръпвам.
— Благодаря ти за прекрасната нощ — казва тя.
— Не разбирам — казва Брент, — вие да не би да сте заедно?
— Не — отричам аз.
— Да — казва Саския.
Брент грабва сноуборда си.
— Ще се видим горе, Мила.
— Чакай — извиквам аз.
Но той излиза, без да се обръща.
Саския се подсмива.
— Ами сега?
Снощи може и да съм я обичала, но сега пак я мразя. При всички случаи щеше да е ужасно Брент да научи, но тя го направи сто пъти по-гадно, и то съвсем съзнателно.
Трябва да изтрия самодоволната усмивка от лицето ѝ.
— Ще кажа на Одет какво прави с мен снощи.
Наблюдавам я и очаквам реакция, но на лицето ѝ се изписва само любопитство. Може би се пита какво означава за мен миналата нощ, или може би се чуди дали имам достатъчно дързост да кажа на Одет.
Не. Нещо повече е.
Тя иска да кажа на Одет.
За предпочитане точно преди състезанието, за да я изкара от релси и така да може да я бие. За миг трябва да се подпра на стената. Миналата нощ не значи нищо за нея. Изигра ме, както изигра всички останали.
— Хедър и Дейл са прави — казвам аз, — ти си повърхностна, самовлюбена кучка, на която не ѝ пука за никого.
Саския продължава да се подсмива, докато се намъква в джинсите си.
Обръщам ѝ гръб. Хедър и Дейл. Къртис и Брент. Ясинта. Нарани ги всичките. Не мога да я оставя да се измъкне. Но тя ще се измъкне, безнаказано. Както винаги.
Без да осъзнавам какво правя, приготвям кафето. Зад мен тя продължава да се облича. Знам, че не бива, но ще го направя. Подавам ѝ кафето и чакам да го изпие.
— Надявам се да си счупиш врата — казвам аз.
Усмивката ѝ се изкривява. Нещо светва в сините ѝ очи. Тя вдига ципа на якето си и тръгва към вратата.
Успях ли най-после да я засегна? Не съм сигурна. Въпреки че прекарахме нощта заедно, не я разбирам по-добре отпреди.
Когато се качвам във вагонетката, сърцето ми още блъска. Не трябваше да ѝ го казвам. Не и преди такова голямо състезание. Отидох твърде далеч.
По дяволите. Одет е последният човек, когото искам да срещна в момента. Сгърчвам се, когато се навежда да ме целуне по двете бузи. Дали усеща парфюма на приятелката си върху мен?
— Виждала ли си Саския? — пита ме тя.
Преглъщам.
— Не.
— Трябваше да закусваме заедно. — Одет изглежда разтревожена и си спомням как изхвърча снощи от бара. Още не знам за какво се скараха.
Надничам над главата ѝ, за да видя хората, които чакат за въжената железница. Саския там ли е? Каквото и да стане, трябва да я намеря преди Одет и да ѝ обясня, че не мисля това, което ѝ казах сутринта. Одет не бива да разбере, че сме прекарали нощта заедно. Това ще я съсипе.
— Изглеждаш много неспокойна — казва Одет.
Бузите ми пламват. Сивите ѝ очи забелязват неща, които никой друг не може да забележи.
Тя ме отвежда до прозореца.
— Помълчи малко, погледни планината и се концентрирай. Винаги го правя преди състезание.
Вчера не бях права. Одет не е като Саския. Усещам, че ѝ е неудобно, че се натрапва в Британското. Както сама каза, прави го, защото има нужда от точките.
Слизаме на междинната и прекосяваме платото към пайпа. Саския не е там, няма ги и останалите, което е доста странно. Ние се регистрираме и си взимаме номерата. Британските знамена плющят редом с френските.
— Хайде да се разгреем — казва Одет.
Не мога да се фокусирам. Къде са всички? Изпускат разгрявката. Ако Брент закъснее, ще си има проблеми със спонсора. Девойките, които рекламират „Смаш“, вече са тук, облечени с яркооранжеви якета, и раздават напитки на всеки, който желае. Одет непрекъснато проверява часовника край бараката на влека и виждам, че е толкова озадачена, колкото съм и аз.
Точно преди да извикат първия състезател, Къртис се появява на върха на пайпа, бордът му е закопчан. Сигурно се е спуснал от ледника. Двете с Одет се завързваме към него.
— Къде са останалите? — питам аз.
Къртис се оглежда наоколо.
— Брент не е ли тук?
— Не.
Изглежда угрижен.
— Беше на ледника. Каза, че тръгва надолу. Хедър беше с него.