Която и да беше Анна Аргос, колкото и cool и savvy да го раздаваше, все пак имаше нещо — или по-вероятно някой — който наистина я бе изплашил до смърт, при това от другата страна на света.
— Пусни ме, нещастник гнусен!
— Сори — смотолеви той и направи няколко несигурни крачки назад, вдигнал ръце пред себе си. — Май ми дойде малко в повече… Peace!
Тя му хвърли яден поглед и отново му обърна гръб.
— You know, сестра ми ходеше с един такъв… насилник на жени.
Тя завъртя глава и го изгледа изпитателно. Когато няколко секунди по-късно отвори уста, гласът ѝ не беше чак толкова недружелюбен.
— И?
— Убих копелето — ухили се той и се заклатушка обратно към лагера.
Бяха свалили радиоапаратите и бронираните жилетки, заключили оръжията в специалните им кутии и се бяха преоблекли в цивилни дрехи. Андерберг беше заел една конферентна зала за задължителния дебрифинг и сега всички чакаха нетърпеливо той да започне.
Щеше да им отнеме поне час да прегледат цялата случка и още един, преди да могат да се приберат у дома при семействата си.
Но макар че беше не по-малко уморена от останалите, тя не бързаше да се прибира.
— Чакаме Рунеберг — каза Андерберг, който явно забелязваше нетърпението на групата.
— А, ето го и него.
Рунеберг влезе в стаята.
— Ще има малко промени — каза той лаконично. — Нормѐн, ти ще караш дебрифинга си сама, след като другите приключат. През това време можеш да напишеш доклада си за случилото се.
Тя потръпна и отвори уста, за да възрази. Това не беше обичайната практика и нямаше никакво желание да я изхвърлят току пред екипа ѝ.
Но преди да успее да каже нещо, Рунеберг я отряза.
— Тръгвай, Нормѐн, колкото по-бързо свършим, толкова по-бързо ще се приберем…
Секунди по-късно вратата на конферентната зала се затвори зад нея.
Най-накрая!
Лежеше сред възглавниците в наргиле павилиона и поемаше дълбоки отпускащи дръпки. Наргилето пред него бълбукаше приятно, докато хладният влажен дим се разпростираше в гърлото му и се плъзгаше надолу по трахеята към закопнелите му дробове.
Sweet!
Някой от французите — не си спомняше кой — беше забъркал сместа. Малко трева на дъното и после умерено количество тютюн отгоре, преди фолиото с въглена. Който и да беше пичът, очевидно си знаеше работата. Изживяването беше почти перфектно балансирано.
Compliments to the chef.
Сега се чувстваше по-спокоен, значително по-отпуснат.
Не можа да не погледне надолу към туристическата си тениска и внезапно го напуши смях.
Деба, колко нелепа беше и колко ли нелепо изглеждаше самият той, който я носеше и който на всичкото отгоре си беше купил шибана покривка и си я беше увил около главата.
Той кудкудякаше от смях и веселието му изглежда се разпространяваше сред останалите в павилиона.
— Hey Thomäss. Какво е толкова забавно?
— Нищо конкретно, пич, нищо конкретно — каза сподавено той, без да може да спре да се смее. — Просто тая проклета страна. Толкова fucking фейк е, схващаш ли?
Той направи още една дълбока бълбукаща дръпка, задържа дима няколко секунди, след което се отпусна обратно между възглавниците.
— Разбира се, схващаме, Томи — отговори един от французите. — Всичко е фейк, не е наистина, d’accord?
Той каза нещо на френски и всички се засмяха.
— Именно… — промълви HP към тавана, докато Щази агент 007 Блунд най-накрая се появи, отпусна мускулите около клепачите му и бавно пусна щорите.
— Нищо не е наистина. Всичко е просто…
— Една Игра?
Той отвори очи. Шепотът дойде отдясно, някъде в близост до входа, но на слабата светлина той успя да различи единствено тъмни силуети.
— К’во? К-кой каза нещо за…
Никакъв отговор, просто още смях. Беше му се причуло, може би бе оставил момчешкия хор на абстиненцията пак да нададе глас?
Той премигна няколко пъти и се опита да проясни погледа си, но пелените в мозъка му бяха тежки. Може би сместа в наргилето все пак беше малко по-силна…
— Някога правил ли си нещо наистина истинско, Thomäss?
Този път говореше французинът до него.
— Какво имаш предвид? — каза той неясно и прочисти гърло.
— Нещо, което да те накара целия, тяло и душа, да се почувстваш съвършено присъстващ в настоящето. Сякаш целият свят е спрял, за да гледа само теб?
Още смях, включително и от него самия, макар и да не знаеше защо всъщност се смее.
Постепенно започна да подозира, че французите се хилеха на него — че се бъзикаха с него, но изпушеният му мозък не можеше съвсем да зацепи по какъв начин.