Разпитът е информативен и присъстват разпитващите инспектори Валтерш и Вестергрен от Държавния отдел за полицейски дела, както и собственият свидетел на Нормѐн, комисар Лудвиг Рунеберг.“
Валтерш беше закръглен мъж на петдесетина години с вид на чичко и с мижащ поглед. Той се отмести назад и нагласи микрофона, който се намираше между тях.
Значи служебно нарушение — бе принудена да извади наказателния кодекс, когато получи призовката, сякаш за да провери да не би всичко да беше някаква абсурдна шега.
Но не, с първи параграф от двадесета глава на кодекса шега не биваше.
Ако при упражняване на дадена му власт, някой, умишлено или по невнимание, чрез действие или бездействие пренебрегне възложената му задача, той следва да бъде осъден на глоба или до две години затвор за служебно нарушение.
И малко по-долу на същата страница:
Ако престъпление от типа, описан в първия параграф, е извършено умишлено и се счита за грубо, извършителят следва да бъде осъден на най-малко шест месеца и най-много шест години затвор за грубо служебно нарушение. При оценката на грубостта на престъплението се взема под особено внимание дали извършителят сериозно е злоупотребил с позицията си, или дали действията му са довели до сериозни вреди или значителни неправомерни облаги за конкретно физическо лице или за обществеността.
Първоначално въобще не мислеше да казва нещо на шефа си, просто да приключи с разпита и да го забрави. Той трябваше да бъде нещо съвсем рутинно — нали все пак си беше свършила работата и не бе допуснала грешка. Или във всеки случай това се опитваше да си втълпи…
Но Рунеберг изглежда вече знаеше, че са я повикали във ВР, и беше настоял да я придружи като свидетел.
— Просто информативно е, не съм заподозряна в нещо, Луде — възрази тя.
— Те това искат да си мислиш, Нормѐн. Почти всички вътрешни разпити започват информативно. Това кара хората да се чувстват сигурни и може би дори да проявят желание да са полезни — така, между колеги. И после изведнъж се оказва, че са казали прекалено много, изскача прокурорът и хоп, лепват им подозрение. Помни, че вътрешните не са обикновени колеги. Те следват техните си приоритети!
И ето че сега стояха в стаята за разпит…
Въпросът беше само кой се беше погрижил тя да се озове тук.
Далеч не липсваха кандидати.
Малка стая, облепена с плочки и миришеща на хлор, койка, закрепена за пода маса и два завинтени стола — това беше всичко.
Някъде далеч забръмча климатик и скоро той усети студена струя въздух откъм гърба си.
Бяха свалили всичките му дрехи освен гащите и той започна да трепери само след няколко минути.
Главата го болеше и макар че вероятно го бяха отвели обратно в града, все още чувстваше устата си, като че беше пълна с пустинен пясък.
Всичко му беше мъгла с несвързани поредици от образи тук-там. Полицейският хеликоптер, който кацна до лагера, раздаване на заповеди, хора, които си крещяха нещо едни на други.
В следващия му спомен беше с белезници зад гърба и го закопчаваха здраво за една от седалките.
После трябва пак да се е отнесъл, защото не си спомняше нищо от самия полет.
Имаше неотложна нужда от дрехи, чаша джава и топъл душ, но преди всичко от обяснение какво, по шибаните дяволи, ставаше!
Задникът му щеше да измръзне в тая стая, което беше иронично, защото навън сигурно беше трийсет градуса.
Две минути, след като зъбите му започнаха да тракат неконтролируемо, вратата се отвори и вътре влезе пълничък дребен мъж, окичен с мустаци и добре изгладена бежова униформа.
Той остави една сива карта на масата и след това се настани на стола срещу HP. Разгърна картата, извади бавно чифт очила за четене от единия преден джоб и започна да чете.
— E-e-e-mbasssssy — изтрака HP през зъби. — N-need Embass-ssy, нно май н-не разбираш к-какво ти каз-вам? I h-have rights, you knoww, пр-пра-вва!
— О, да, разбирам какво казвате — отвърна мъжът и безукорният му английски накара HP да подскочи, — Проблемът е, че не знам с кое посолство да се свържа. Не е норвежкото, защото паспортът ви е фалшификат.
Той погледна HP над тънките си очила.
— Името ми е сержант Азиз, следовател в кралската дубайска полиция. Но кой сте вие всъщност?
Той гледаше HP въпросително.
— Не успяхме да открием каквато и да е информация за истинската ви самоличност нито във вас, нито сред вещите ви в хотела. Човек почти би си помислил, че изобщо не съществувате. А човек, който не съществува…
Полицаят се наведе над масата.
— … също така не може да има някакви права — нали така?