Тя бършеше кростренажора, когато той дойде при нея. Тъй като беше с гръб към входа, първоначално не го видя и гласът му я стресна.
— Хей, ти си нова тук, нали?
Беше мъжът от бягащата пътека.
— Да — отвърна му кратко, привършвайки заниманието си.
Той изчака няколко минути, докато тя приключи окончателно, и се видя принудена да се обърне към него.
— Така си и мислех — каза той и се усмихна леко. — Тренирам тук от няколко години и обикновено разпознавам всички, които идват. Определено щях да си спомням красива жена като теб.
Усмивката на мъжа разкри ред снежнобели зъби, които се връзваха с дълбокия му тен. Тя прерови мислите си за подходящ коментар, с който да се отърве от него, но по някаква причина не изникна такъв. Вместо това неочаквано се усети, че на свой ред му се усмихва.
Имаше нещо в него, което мигновено я накара да се почувства в по-добро настроение. Нещо в излъчването му. Нещо, което ѝ липсваше от толкова дълго време.
— Казвам се Ребека — каза тя и за своя изненада му подаде ръка.
Ръкостискането му беше сухо и здраво.
— Приятно ми е, Ребека! Мислех съвсем безсрамно да те попитам дали би искала да вечеряш с мен. Какво ще кажеш за следващата събота?
20. I now inform you that you are too far from reality
— Ало?
— Здравейте, my friend.
— А, това сте вие. Проблемът разреши ли се?
— Не съвсем, но работим усилено по въпроса… Много усилено.
Хей, как е нашето златно момче? Справя ли се?
— Като по учебник. Манге е естествен талант! Три дни и вече може да прави почти всичко.
Халил го потупа по рамото и той неохотно прекъсна заниманието си, отмести стола от бюрото и се обърна към Рилке.
— Всичко е окей всъщност — отговори той. — И е страшно готино, но ми трябва още време, за да стигна нивото на кралицата на блоговете.
Той намигна на ръководителката си и Халил направи жест, като че отхвърляше комплимента.
— Чудесно! — отвърна Рилке. — Мислех си да обядваме, ако си гладен?
— Разбира се — съгласи се той и стана от стола. — Къде искате да отидем?
— „Хьоториет“ — отговори Рилке и хвърли скришен поглед към другата жена.
— Аз всъщност мисля да обядвам по-късно, но вие вървете — каза Халил бързо и се обърна обратно към компютъра си.
— Окей, значи оставаме само ти и аз, Манге — усмихна се Рилке.
Пак същото усещане! Сигурно за двайсети път през близките дни тя се спираше намясто и се оглеждаше през рамо. Но точно както всички предишни случаи там нямаше никого. Или грешка…
Имаше цели тълпи, тя все пак се намираше в центъра. Хора се връщаха от работа, други оглеждаха витрините, разхождаха кучето или говореха по мобилния телефон.
Шапки, палта и ръкавици — струйки дим се издигаха от устите на хората, докато вървяха задъхано в декемврийския мрак.
Всеки със собствената си агенда и нито един, който да изглежда по-подозрителен от останалите.
И въпреки това тя продължаваше да се чувства наблюдавана. Сякаш непознат поглед се забиваше в гърба ѝ и я караше да се чувства… уязвима.
Вероятно се дължеше на смс-а:
Държа те под око — просто да знаеш!
Когато с Рилке се върнаха от дългия обяд, изглежда нещо се беше случило. Във въздуха цареше безпокойство и иначе така тихият офис жужеше от гласове. Филип, Елайза Пуул и една жена, която HP не познаваше, стояха и разговаряха в откритото пространство точно пред рецепцията и хора от различните отдели бавно се събираха около тях.
За няколко секунди HP си втълпи, че събранието касае него, че този път прикритието му наистина е изгърмяло и ще бъде разкрит пред целия офис. Пулсът му се ускори и той тъкмо започна да се оглежда към изхода, когато Рилке внимателно го хвана за ръката.
— Това е Моника Грегершон, сестрата на Анна — прошепна тя съвсем близо до ухото му и параноята му незабавно изчезна. — Тя работеше при нас известно време, но прекъсна преди няколко години.
— Всички елате насам, моля. Имаме да ви кажем нещо важно…
Гласът на Елайза Пуул прозвуча пискливо, почти трепереше. Четиридесетимата души, които се намираха в офиса, постепенно образуваха малък кръг около триото. Елайза Пуул извади използвана носна кърпа от джоба на сакото си и се изсекна шумно. Изглеждаше изтощена и зачервена, като че беше плакала.
Внезапно HP започна да се досеща какво се случваше.
Филип Аргос вдигна ръка и мигом настана тишина.
— За тези, които не са срещали Моника тук, тя е сестрата на Анна и е добре запозната с дейността на ArgosEye…