Ребека стискаше дръжката на пистолета толкова здраво, че започна да усеща бодежи в пръстите.
Пясъкът продължаваше да се върти във въздушната струя зад колата и образуваше дълги хипнотични спирали, които така засмукваха погледа, че ѝ беше невъзможно да извърне очи.
После Мудин явно мина през бабуна. Колата подскочи и за няколко мига усещането бе като че летят, носят се свободни почти като насън.
Няколко милисекунди безтегловност — после автомобилът се удари в земята. Ребека се блъсна в гърба на едната седалка, унесът я напусна и тя бе захвърлена обратно в реалността.
— Отговори по радиото! — извика Мудин и в същия миг Ребека откри, че слушалката беше паднала от ухото ѝ и се клатеше до дясното ѝ рамо. Тя бързо я сложи обратно, свали оръжието и седна обратно на предната седалка.
— Всичко ли е наред, Нормѐн, край?
Гласът на Малмѐн звучеше притеснено.
Тя отново се завъртя и погледна пътниците отзад.
Министърът и Глад лежаха свити, всеки в своя край на седалката.
— Добре ли сте там отзад?
Никакъв отговор, но две тебеширено бели лица се обърнаха бавно към нея.
— Добре ли си, Ан-Кристин?
Ребека се наведе и бутна министъра по коляното, което беше достатъчно поне, за да получи оцъклено кимване в отговор.
— Министърът е окей, връщаме се във вилата — каза тя толкова овладяно, колкото можа, но радиото сякаш по-скоро усили трептенето в гласа ѝ.
— Разбрано — отвърна Малмѐн кратко.
Ребека внезапно откри, че пистолетът все още беше в дясната ѝ ръка.
Тя отпусна ударника, прибра оръжието в кобура, след което бавно си сложи колана.
Пулсът ѝ бе започнал да се успокоява, приливът на адреналин постепенно отшумя и тя усети леко гадене да пропълзява на негово място.
— Това беше адски близо…
Без да отмества поглед от пътя, Мудин кимна в отговор.
— За момент си помислих, че е свършено, не разбирам защо той не стреля?
Мудин ѝ хвърли бегъл поглед.
— Не успя да вдигне автомата, преди да го връхлетят.
Минаха няколко секунди, докато Ребека схване.
— Не, не, не войникът — мъжът с револвера, естествено.
— Кой? — Мудин я погледна въпросително.
Преди да успее да отговори, Глад се наведе към лявото ѝ ухо.
— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш всъщност, Нормѐн? — изсъска той.
2. Flashback
— Ало?
— Добър вечер, my friend, нали там, при вас, вече е вечер… В неудобен момент ли звъня?
— Не, не, съвсем не, чаках да се обадите. На място съм — всичко ли е… готово?
— Всичко е готово.
— А какво е положението с…
— Както казах — всичко е подготвено. Въпросът е дали вие сте? Мисията е рискована, така че разбирам, ако се колебаете… Но истината е, че няма да се справим без помощта ви.
— В готовност съм — няма проблеми!
— Прекрасно!
— Значи кога започваме?
— Скоро, my friend, много скоро…
— Дарфур?
— Ммм…
— За колко време?
— Близо седмица за разузнаване, четири дни с министъра и няколко дни за финални процедури. Общо две седмици, предполагам, зависи също дали ще се прибера с правителствения самолет, или с редовен полет.
Той кимна и се загледа в разтворения сутрешен вестник.
— Това ми е работата, Мике, знаеш го.
— Така е — измърмори той, без да погледне нагоре. — Но това не означава, че трябва да ликувам всеки път, когато отпътуваш за някое опасно място, особено когато има други алтернативи. Какво ще е следващия път — Багдад?
По-скоро Кабул, за малко да ѝ се изплъзне, но тя успя да прекъсне мисълта си, преди да се е превърнала в думи. Избра да запази малката изненада, докато разбере със сигурност, че именно нейният екип ще пътува.
— Ей? — тя изчака, докато той погледне нагоре. — Мога да се грижа за себе си и освен това обичам работата си. Вече сме говорили, че няма да я сменям, така че какво ще кажеш за малко подкрепа, вместо кисели сутрешни физиономии?
Тя задържа погледа му няколко секунди и както обикновено той се огъна.
— Разбира се, сори, не исках да звуча като някакво мрънкало…
Той затвори вестника и сложи ръката си върху нейната.
— Извинявай, Ребека, естествено, че ще заминеш, окей? Последното, което ти трябва преди такова пътуване, са разправии на домашния фронт. Спах трудно, имам много работа, знаеш…
Той ѝ хвърли кучешки поглед и тя се усмихна послушно в отговор.