Той погледна бегло Елрой, след което се огледа през рамо по посока на мъжа, който седеше на няколко места от тях.
— Мислех си да продължим дискусията си в малко по-лична форма, Хенрик. Все още се интересуваме кой те е изпратил при нас и какви инструкции си получил. Освен това имаме и много други неща за разискване… — той вдигна ръка, за да покаже на HP да замълчи.
— Не, не, няма нужда да отговаряш сега. Ще обсъдим всичко, когато можем да говорим необезпокоявани… Софи ни чака с колата при „Ропстен“, така че съветът ми е да си помислиш каква посока искаш да поеме предстоящият ни разговор.
— Просто или сложно, Хенке, малкият, ти решаваш — прошепна Елрой в ухото му. — За мен е все едно!
Влакът спря на последната спирка преди моста, но преди HP да успее дори да си помисли да опита да офейка, Елрой отново сложи ръка на рамото му. Младият мъж със слушалките се изправи и мина покрай тях. HP пробва да срещне погледа му, но момчето дори не погледна към него. После влакът потегли със скърцане и започна дългото изкачване нагоре по „Лидингьобрун“.
Филип извади мобилния си телефон от калъфа на колана и го доближи до ухото си.
— Ало?
HP дори не беше чул, че звъни.
— Да, здрасти, да, положението е под контрол… Продължаваме според плана.
HP надникна през прозореца. Бяха горе на моста, далеч долу от двете им страни се простираше черна вода.
— Добре — Филип все още разговаряше. — Имаш зелена светлина да продължиш. Задействаме трета фаза в полунощ…
Може би щеше да успее. Ако се хвърлеше нагоре, стъпеше върху Филип и прескочеше…
Но не, дори и ако against all odds успееше да премине с вдървеното си тяло покрай Филип и Елрой, той нямаше никакво желание да направи двайсетметрово гмуркане в ледената вода. Сушата беше далеч, твърде далеч и нямаше никакъв шанс да преодолее такава дистанция с плуване, още повече в състоянието, в което се намираше…
Филип беше приключил с разговора. Той остана с телефона в ръка за няколко секунди, преди да го вдигне към устата си и да натисне едно странично копче.
— Софи? — той пусна бутона.
— Слушам! — изпращя гласът ѝ от малкия говорител.
— На моста сме, пристигаме след две минути. Можеш да тръгнеш насам, край.
— Разбрано!
Приближаваха сушата все повече и HP усети, че влакът намалява скоростта.
— И така, Хенрик, стигнахме до последната спирка…
В главата ѝ още беше бъркотия, докато тя бавно се разхождаше обратно към паркираната кола под наем.
Петер Глад не беше MayBey, освен ако той и партньорът му не бяха изключително добри актьори. Но тя се съмняваше в това. И двамата изглеждаха искрени, а цялата история с Тобе изглеждаше чистосърдечна.
А като стана дума за Тобе…
Той очевидно я беше подвел.
Вероятно не знаеше и грам за MayBey и просто беше подхвърлил името на Глад, за да я разкара от тенискорта, преди малкият Йонатан да беше доловил напрежението.
Но въпреки всичко не можеше да се отърве от чувството, че по един или друг начин Тобе беше замесен.
Не само защото MayBey изглежда знаеше, че са използвали апартамента на Хенке, или защото много от случките, описани от него, съвпадаха с истории, разказвани от Тобе. Освен това всичко беше ескалирало приблизително по същото време, когато тя сложи край на връзката им. Но Тобе не беше MayBey, беше се убедила в това още отрано. Той чисто и просто не можеше да се изказва толкова добре, не беше дори близо. Освен това му липсваха IT-уменията, които се искаха за поддържането на анонимността на MayBey.
И все пак имаше нещо в самата интонация на темите. Бяха толкова лични. Като че ли MayBey знаеше точно коя е тя и наистина я ненавиждаше, а може би дори мразеше.
Беше ужасѐн.
По някакъв начин го бяха наблюдавали, бяха отпуснали малко каишката, за да видят какво ще направи. Някой по-умен пич щеше, естествено, да се чупи. Да натъпче с багаж една раница and get the hell out of Dodge, да ги накара да повярват, че е вън от играта и вече не представлява опасност.
Но не и той, не… Вместо това просто им беше доказал, че не мисли да се предава. Че все още беше заплаха. Въпросът, който си беше задал в апартамента, все още очакваше своя отговор. Бяха ли успели да надникнат отвъд Хенрик Петершон и да разберат, че той също така беше Играч 128? Знаеха ли изобщо, че той беше човекът, когото Венсан натопи за смъртта на Анна?
Влакът забави със скърцане, докато приближаваше перона, разтърси се леко на няколко пъти и накрая рязко спря.
— Време е да слизаме — промърмори Елрой в ухото на HP и го хвана за ръката. — Просто да знаеш…