През 1805 година братът на госпожа Клаес почина, без да остави деца. Испанският закон не допускаше сестра да наследява поземлена собственост, свързана с титлите на семейството; но чрез разпоредбите на завещанието си дукът й остави около шестдесет хиляди дуката, които не й бяха оспорени от другите наследници. Въпреки че чувствата й към Балтазар Клаес не бяха никога помрачавани от какъвто и да било материален интерес, Жозефин изпита своеобразно удоволствие, че е богата колкото своя съпруг, и бе щастлива, че на свой ред може да му предложи нещо, след като тъй благородно бе получила всичко от него. Така, поради случайността, този брак, считан за лудост от пресметливите, стана твърде изгоден от финансова гледна точка. Доста трудно беше да се реши за какво да се употреби тази сума. Домът Клаес беше тъй богато украсен с мебели, с картини, с изящни и скъпи предмети, че изглеждаше невъзможно да се прибавят нови, които да бъдат достойни за събраните дотогава. Изисканият вкус на това семейство беше натрупал цели съкровища. Цяло поколение бе търсило хубави картини; по-сетне необходимостта да се допълва започнатата колекция бе превърнала художествения вкус в наследствена черта. Стоте картини, които украсяваха галерията, свързваща задната къща с апартаментите за гости на първия етаж в предната къща, както и петдесетината други, поставени в представителните салони, бяха плод на три века търпеливи издирвания. Това бяха прочути платна от Рубенс, Ройсдал, Ван Дайк, Тербург, Жерард Доу, Тениерс, Миерис, Паул Потер, Вуверманс, Рембранд, Хобема, Кран ах и Холбайн. Италианските и френските картини тук бяха по-малко, но всички те представляваха значителни творби. Друго поколение бе имало слабост към сервизите от японски и китайски порцелан. Някой Клаес се бе увлякъл по мебели, друг по сребърни прибори и предмети; накратко, всеки бе имал своя мания, някакво пристрастяване, една от най-проявените черти на фламандския характер. Бащата на Балтазар, последен представител на прочутото холандско висше общество, бе оставил една от най-богатите сбирки от лалета. Освен тези наследствени богатства, представляващи огромен капитал и украсяващи великолепно старата къща — отвън проста като черупка, но като черупка, която отвътре е покрита със седеф и обагрена с най-пищни цветове — Балтазар Клаес притежаваше още и едно имение в равнината Оршиз. Той никога не правеше разходите си съобразно своите приходи, както са свикнали французите: придържаше се към стария холандски обичай да изразходва само четвъртината от дохода. Хиляда и двестате дуката, които по този начин разходваше годишно, представляваха равнището, до което достигаха най-богатите хора в града. Въвеждането на Гражданския кодекс показа, че тази предвидливост е била уместна. По силата на разпоредбите за наследяването, които изискваха подялба по равно на всички имущества, всяко от децата щеше да остане не особено богато и съкровищата на стария музей Клаес щяха да се разпръснат някой ден. Балтазар, със съгласието на госпожа Клаес, вложи парите й по такъв начин, че да осигури на всяко от децата си състояние, подобно на бащиното им богатство. Тъй че семейство Клаес продължи да живее скромно и закупи гори, които бяха донякъде пострадали от войните, но които след съответни грижи щяха да придобият грамадна стойност след десет години. Висшето общество на Дуе, към което принадлежеше Клаес, оцени добрия характер и качествата на неговата съпруга, като по силата на своеобразна мълчалива уговорка я освободи от задълженията, на които хората в провинцията толкова много държат. По време на зимния сезон тя рядко ходеше на гости, а всички я посещаваха. Приемаше всяка сряда и ежемесечно даваше по три големи вечери. Всеки бе доловил, че тя се чувствува по-свободна у дома си, където и без друго я задържаха привързаността към съпруга й, както и грижите за възпитанието на децата. Така изглеждаше до 1809 това семейство, което никак не съвпадаше с общоприетото положение. Животът на тези двама души, скритом изпълнен с обич и радост, само външно приличаше на всяко друго съществуване. Съпругата на Балтазар Клаес съумяваше да поддържа неговите чувства. Тяхната трайност сякаш се превръщаше в своеобразно отглеждане на щастието, което бе ме по-малко увличащо от отглеждането на лалета, към което съпругът имаше склонност още от детинство. По този начин той нямаше нужда от своя мания, от рода на онези, които бяха владели предците му.