През 1812 година към края на месец август след неделната вечерня една жена беше седнала в дълбокото си кресло пред прозореца към градината. Слънчевите лъчи падаха полегато върху къщата, като я достигаха отстрани, прекосяваха дневната, завършваха във вид на причудливи отблясъци върху дървената облицовка на стените към двора и обгръщаха тази жена в пурпурния кът, отразяващ завесата от дамаска край прозореца. Дори ако посредствен художник би рисувал жената в момента, безсъмнено би създал силна творба от това лице, изпълнено с мъка и меланхолия. Положението на тялото и на издадените напред крака сочеше изнемогата на човек, който губи съзнание за физическото си същество, тъй като е съсредоточил силите си, погълнати от натрапчива мисъл. Жената проследяваше нейните отблясъци в бъдещето, както често на морския бряг се гледа слънчев лъч, пробил облаците и очертаващ светла ивица на хоризонта. Ръцете на тази жена, отпуснати извън облегалките, висяха отстрани, а натежалата й глава почиваше върху гърба на креслото. Твърде простата рокля от бял перкал